Вал Макдърмид - Преследвачът

Какво толкова го притесняваше в тези маратонки, чудеше се той. Напрегна се максимално, за да събере цялата концентрация, на която беше способен, и отново извика в представите си образа на жената. С едно бавно озарение на Тони му просветна и разбра причината. Стъпалата бяха прекалено големи. Дори за жена с такава височина стъпалата бяха твърде големи. Веднага, щом го осени това просветление, той се сети и за ръцете. Първо черната кожа, после тънките найлонови ръкавици, които прикриваха същински лапи с дебели и силни пръсти. Човекът, който го бе домъкнал тук, невинаги е бил жена!

Карол натисна отново звънеца на вратата. „Къде, по дяволите, се е дянал?“ — ядосваше се тя. Лампите бяха запалени, а завесите спуснати. Може би се е измъкнал навън, за да си купи пица, да пусне писмо или да си купи бутилка вино. Може дори да е излязъл да си вземе видеокасета. Тя въздъхна раздразнено, завъртя се и се упъти надолу, към края на улицата. Разходи се и се върна обратно към задния двор на къщата. Предишният собственик бе съборил стената и бе залял половината площ с цимент, за да осигури здрава настилка. Тони й бе казал, че винаги държи колата си там.

Както и предполагаше, тя си бе на мястото, точно където трябваше да бъде.

— О, по дяволите! — оплака се Карол.

Мина покрай колата, приближи се към къщата и надникна през кухненските прозорци. Светлината, която проникваше през отворената врата към коридора, хвърляше бледи сенки в стаята. Никакви признаци на живот. Нито мръсни чинии, нито празни бутилки. Със слаба надежда тя натисна задната врата, но не я огря.

— Проклетник! — промърмори тя и се упъти обратно към колата. — Давам ти пет минути, негоднико, и изчезвам — каза тя и се отпусна на шофьорското място.

Минаха десет минути, но никой не се появи на хоризонта. Карол запали колата и потегли. В края на улицата тя хвърли едно око на кръчмата, разположена от другата страна на магистралата. Заслужаваше си да опита, предположи тя. Отне й не повече от десет минути, за да огледа задименото претъпкано помещение и да открие, че където и да се бе запилял Тони Хил, то не беше в кръчмата „Сбогом на армията“.

„Къде ли би могъл да запраши пеша в девет часа в неделя вечерта?“, кахъреше се Карол.

— Навсякъде — отговори си сама. — Може би не си единствената приятелка на света! Не те е очаквал. В края на краищата ти намина само за да си уредите среща за утре.

Накрая все пак се отказа и потегли към къщи. Апартаментът беше празен. Спомни си, че Майкъл бе споменал за излизане. Да, сети се тя, беше на вечеря с някаква жена, с която се бе запознал на търговския панаир. Реши да прекъсне всякакви връзки със света и да си легне. Но по-добре първо да остави съобщение на телефонния секретар на Тони, реши тя. Иначе, ако му се изтърсеше в два през нощта, без да го е предупредила, той можеше направо да си глътне езика от изненада. Телефонният секретар даде два звукови сигнала, но тя установи, че няма записано съобщение от собственика. Чуха се няколко щраквания, последваш от сигнал за свободно.

— Здрасти, Тони. Не знам дали апаратът ти работи съвсем нормално, така че не съм сигурна дали ще получиш това съобщение. Часът е девет и двадесет и аз имам намерение да си легна рано. Първата ми работа утре в кабинета ще бъде да прегледам дистрибуторите на компютърни продукти. Господин Брандън свиква утре съвещание по случая. Ще бъде в три часа. Ако искаш да се видим преди това, обади ми се. Ако не съм в общата зала на екипа, ще бъда в стаята на „ХОЛМС“.

Карол се бе отпуснала на давана с Нелсън в скута си и чаша силно питие в ръка и размишляваше за работата, която ги чакаше. Списъкът на компаниите, произвеждащи и разпространяващи периферните устройства и компютрите, необходими на Ханди Анди, за да създаде собствените си образи, бе отчайващо дълъг. Бе казала на Дейв да не избързва с проверката по него, докато не и се отдадеше случай да провери първо компаниите за програмни продукти. Техният списък с купувачи поне ще бъде по-малък и ще може да се засече документацията им за продажбите. Само ако и тук удареха на камък, щеше да склони да пусне хората на Дейв да звънят на десетките номера, които тя старателно бе събрала тази вечер.

— Е, Нелсън, разкарай се — обърна се тя към котарака. — По-добре ще е да си направя една разходка.

Тропането на високи токчета по каменната настилка го прорязваше през делириума от болка така, както жица би нарязала сирене. Толкова баналният ежедневен звук, като се имаше предвид мястото му, се превръщаше в заплаха. Нямаше представа ден ли е, нощ ли е. Колко време бе минало, откакто бе откъснат от собствения му живот? Тони се напъна да бъде нащрек, тъй като звукът се приближи откъм гърба му. Тя се спускаше по стълбите. На последното стъпало чаткането на токчетата замря. После Тони чу тихо кикотене. С бавни стъпки тя мина зад него. Можеше да усети подробното наблюдение, под което се намираше.