Вал Макдърмид - Преследвачът

— И какво знаеш за мен? — попита тя грубо. По лицето й бе изписана болка, която странно контрастираше с кокетната поза, която бе заела.

— Нуждая се от нещо за пиене, ако имаме намерение да говорим — подхвърли Тони, залагайки на това, че нейният нарцисизъм ще я подтикне да сподели бойните си подвизи. Имаше нужда да чуе версията му за самата нея. Беше разбрал, че ако му се отваряше някаква възможност да спаси живота си, единственото, от което се нуждаеше сега, бе да я спечели, да изгради връзка с нея. Едно питие би било първата тухла в стената. Колкото повече успяваше да постигне да бъде забелязан като личност, а не като кръгла нула, толкова повече нарастваха шансовете му за успех.

Анджелика се намръщи подозрително. После с едно тръсване на дългата си коса, която отметна настрана, тя се обърна и се насочи към мивката до стената. Завъртя кранчето и се огледа разсеяно наоколо за някакво подобие на съд за течности.

— Ще взема една чаша — промърмори тя, мина покрай него и отново затропа нагоре по стълбата.

Тони почувства тръпка на облекчение от малката си победа. Анджелика изчезна за по-малко от половин минута и се върна с дебела бяла чаша. Значи кухнята бе отгоре, направи си извод Тони. Тя се движеше много добре на токчетата си, с преднамерена и женствена походка. Това бе интересно, смяташе той, тъй като навярно й се е налагало да прибягва до по-мъжки движения под стреса на преследването и убиването. Това бе единственото обяснение, като се има предвид увереността на Тери Хардинг, че е видял мъж да изкарва джипа си от гаража на Дамиен Коноли.

Анджелика напълни чашата и се приближи внимателно до Тони. Сграбчи косата му, дръпна назад главата му така, че агонията за него беше ужасна, и изсипа ледената вода в устата му. По-голяма част от нея се изсипа по брадичката му вместо към гърлото, но облекчението беше осезаемо.

— Благодаря — каза той задъхано, като се отдръпна.

— Човек винаги трябва да бъде гостоприемен към гостите си — отвърна тя саркастично.

— Надявам се да остана такъв за известно време. Знаеш, че ти се възхищавам. Ти наистина имаш стил.

Тя отново се начумери.

— Не ме баламосвай, Антъни. Не можеш да ме изработиш с тъпи ласкателна.

— Това не са глупости — започна да протестира той. — Прекарах дни и нощи наред, ровейки се из детайлите на това, което си постигнала. Толкова дълбоко съм проникнал в главата ти, как мога да не ти се възхищавам? Как да не съм впечатлен? Другите, които си довеждала тук, са нямали и най-малка представа коя си ти и какво можеш да направиш.

— Това е вярно, признавам ти го. Те приличаха на хлапета — уплашени, тъпи хлапета — каза Анджелика презрително. — Не оцениха какво една жена като мен може да направи за тях. Бяха толкова лицемерни и фалшиви. Развратни тъпаци!

— Така е, защото не са те познавали така, както аз те познавам.

— Продължаваш да го твърдиш. Докажи ми го. Докажи, че знаеш нещо за мен.

Сега вече ръкавицата на предизвикателството беше наистина хвърлена, помисли си Тони. Трябваше да забрави неангажиращото ломотене, с което си изкарваше прехраната. Сега му се налагаше да се бори за живота си. Настъпил бе момента, който щеше да докаже достатъчно убедителни ли бяха основанията му да стане психолог. А мястото щеше да разкрие дали неговата психология бе наистина наука, или просто боклук.

— Фрейзър Дънкан? Обажда се следовател Карол Джордан от полицията в Брадфийлд.

Досега никога не се бе представяла с цялата си титла. Имаше чувството, че всеки момент някой щеше да скочи и ще извика: „О, не! Не си! Накрая разбрахме какво представляваш!“ За щастие това нямаше да се случи днес.

— Да? — отвърна й предпазливо един глас. Лаконичният отговор представляваше въпрос.

— Всъщност брат ми Майкъл Джордан ме насочи към вас. Предполага, че точно вие ще можете да ми помогнете в едно разследване, което провеждаме.

— О, да. И? — Започваше да омеква. — Как я кара Майкъл? Забавлява ли се с новите програмни продукти?

— Мисля, че са любимата му играчка.

Фрейзър Дънкан се засмя.

— Доста скъпа играчка, следовател. А сега, какво мога да направя за вас?

— Става въпрос за „ВиКом 3Д“. Исках да ви питам за него. Строго поверително, ако ме разбирате. Провеждаме много важно разследване на няколко убийства. И една от теориите, които проверяваме сега, е, че нашият убиец може би използва ваши програмни продукти, за да вкара личните си записи от видеокасетите в компютъра. Може би включва и други неща към тях. Това би било възможно, нали?