Вал Макдърмид - Преследвачът

Мозъкът му вече работеше на високи обороти. Ще бъде издиган, докато не достигне тавана. Мускулите му ще се разтегнат до крайност и ще се скъсат. Ставите му ще се изкълчат до краен предел. После скрипецът ще се освободи, оставяйки го да полети надолу, и ще спре рязко на няколко стъпки от земята. Тежестта на камъка, който все още ще лети надолу, ще бъде три пъти по-голяма. И ако дотогава ставите му все още са били цели, тогава със сигурност те вече ще се изпотрошат, като го оставят да виси като една безформена маса с изкълчени крайници. Ако имаше късмет, шокът и болката можеха да го накарат да изпадне в безсъзнание. Този уред за измъчване чрез издигане и спускане с въже се смята за едно от най-големите постижения в изкуството на измъчването, създадено от испанската Инквизиция. Няма нужда от по-модерни технологии.

Опитвайки се да избегне сляпата паника, която го обземаше, като осъзна в какво положение бе изпаднал, той си наложи да върне мислите си към началото. Да си припомни какво се бе случило. Жената на вратата! От там бе започнало всичко. Когато я пусна да влезе, усети някаква позната тръпка. Сигурен беше, че я е виждал някъде преди, но не можеше да си представи да е виждал някого толкова специфично грозен и да не го е запомнил. Вървеше пред нея по коридора в посока към кабинета си. После лекият полъх на някаква странна медицинска миризма го удари в носа, а една ръка го стисна през врата и лепна студено отвратително парче плат на лицето му. Един удар през коленете му го подкоси и той се свлече на пода. Бореше се неистово, но с нейната тежест отгоре безсмислената му съпротива не продължи дълго. После изгуби съзнание.

След това изплуваше и потъваше в някакъв странен свят от светлини и сенки. Осъзнаваше само парцала на лицето си, който, изглежда, го връщаше незабавно там, откъдето бе успял да се пребори и да изплува на повърхността. За да открие най-накрая, че се намира в тъмницата за мъчения на Ханди Анди. Един цитат се появи от нищото и изплува в главата му. „Уповавам се на това, сър, че когато човек знае, че ще бъде обесен след две седмици, съвсем сигурно ще концентрира мозъка си да заработи блестящо.“ Той знаеше, че някъде във всичко, което се случи, е ключът към загадката. Нещо, което да му помогне да се измъкне, колкото и невъзможно да изглеждаше. Трябваше да се напрегне и да се опита да я открие.

Сега се чудеше дали напълно бе объркал профила си. Дали жената, която го отвлече, и Ханди Анди са едно и също лице? Сама ли работеше? Или просто бе примамка, желан съучастник, който се бе отдал на порока на господаря си?

Тони отново се опита да превърти спомените си, които щяха да му позволят да се хване за нещо. Повика образа на жената отново. Първо дрехите. Бежов шлифер в европейски стил, точно като на Карол. Когато се разтваряше, той забеляза бяла риза, достатъчно разкопчана, за да разкрие меките извивки на пълни гърди и една дълбока цепка. Дънки, маратонки. Маратонки! Те бяха същата марка и модел като неговите. Но нищо от всичко дотук не беше по-особено или забележително, каза си наум Тони. Те представляваха само външни символи на грижите, които Ханди Анди полагаше, за да не бъде хванат. Облеклото на жената бе съвсем умишлено избрано, в случай че тя оставеше някъде нишки от него. Никой от полицаите не би и помислил, че заслужават внимание. Тони с ирония осъзна, че те просто щяха да ги разпознаят като принадлежащи на самия него или на Карол. А Карол бе посещавала къщата му достатъчно често, та да е оставила неволно нишки от дрехата си.

Лицето на жената също не му говореше нищо. Бе твърде висока за жена. Поне метър и деветдесет, с доста едра структура. Вероятно дори майка й не би могла да я нарече привлекателна с тази голяма челюст, нос с формата на патладжан, широка уста и очи, разположени доста далеч едно от друго. Въпреки че бе добре сложена, макар и доста едра, не можеше да постигне кой знае какво с тези данни. Сигурен беше, че никога не са били в една стая заедно, въпреки че не можеше да бъде убеден дали не са се разминали на улицата, на трамвайната спирка или на двора.

Маратонките! По някаква странна причина продължаваше да се връща към тях. Само ако можеше болката да спре достатъчно дълго, за да се концентрира както трябва. Тони изпружи краката си напред, опитвайки се да облекчи агонизиращото разпъване на раменете си. Сантиметърът, който успя да спечели, обаче не беше достатъчен. Отново го сграбчи вътрешният страх и той премигна една сълза, която се откъсна от клепача му.