Вал Макдърмид - Преследвачът

Хлороформът имаше по-лош ефект върху него, отколкото върху другите. Веднага, след като дойде в съзнание, той започна да повръща постоянно, което не беше лесна работа, когато висиш във въздуха на метър от земята. Добре, че махнах преди това кърпата от устата му, защото в противен случай той щеше да се задави от собственото си повръщане. Това щеше да ми изиграе лош номер, лишавайки ме от задоволството да се насладя на мъчението му.

Естествено, беше напълно объркан. Нямаше никаква представа защо бе тук.

— Защото аз те избрах — обясних лаконично. — Просто не си имал достатъчно късмет да си избереш друга професия. Сега имам намерение да те разпитам, както вие разпитвате заподозрените си.

Докато се лутах из кухнята на леля Дорис и търсех напосоки нещо, което щеше да ми бъде полезно, се натъкнах на формичките й за сладки. Спомнях си го много добре. Всяка година нейният последен коледен сладкиш ставаше произведение на изкуството, непостижимо, за който и да е пекар от Брадфийлд. Веднъж чичо Хенри я извика, докато тя правеше големия сладкиш, и аз взех торбичката с формичките с намерението да помогна. Едва ли имах повече от шест години. Когато тя се върна от противната селскостопанска работа и видя усилията ми, направо обезумя от ярост. Грабна кожения ремък за точене, който чичо Хенри използваше, за да остри бръсначите си, и така ме нашиба с него, че ми прокъса ризата. После ме заключи в стаята, лиши ме от вечеря и ме забрави за двайсет и четири часа само с една кофа, в която да пикая. Сега знаех, че най-после намерих подходяща функция за безценните й формички.

На тавана бе прикачена горелка, така че лесно можех да нагрявам приспособленията и да жигосвам Дамиен точно така, както екзекуторът е правил с адаша му Дамиенс преди двеста и четиридесет години. Имаше нещо много красиво в начина, по който кожата му разцъфваше в алени звезди, когато нагрятата до червено метална розетка се допираше до бледата му кожа. Оказа се също изненадващо ефективно. Каза ми всичко, което ме интересуваше, и един куп глупости, за които и пет пари не давах. Съжалявах само, че не е бил пряко включен в разследването на последното ми произведение. Но успях да се уверя колко безпомощни и неориентирани са ченгетата.

Реших да захвърля останките от Дамиен отново в Темпъл Фийлдс. Използвах времето от Гарет насам, за да намеря други безопасни места за остатъците от произведенията ми. Задният двор на „Кралицата на сърцата“ се оказа съвършен за целта — уединено и изолирано през нощта. Но на сутринта щеше отново да се превърне в оживено място, така че Дамиен нямаше да вкочанясва на студа твърде дълго време.

Беше назряло времето за нова игра. Някъде в подготовката на всичко това, малко след Адам, се качих един ден на тавана. Отворих един стар сандък, който съдържаше съхранени от мен вещи, части от миналото ми. Едно от нещата, които открих, запазено като сувенир, бе кожено яке, подарено ми от инженера на един съветски кораб вместо пари за една нощ, която той скоро няма да забрави. Има вид и се смята за нещо много различно от всичко, което видях в тази страна. Започнах да цепя кожа от ръкава, докато не получих нещо, което би могло да мине за закачено на пирон или остър ръб на ключалката. Чувствах задоволство. Пъхнах парчето в чекмеджето. После нарязах останалото яке на парчета, напъхах го в една найлонова торба с черупки от яйца и обелки от картофи. След това подкарах колата към града, докато намерих желязна кофа — вагонетка, където я хвърлих. Докато се наложеше да използвам уловката, за да ги заблудя, остатъците от якето ще бъдат дълбоко погребани на неизвестно място.

Не можех да овладея тръпката на задоволство, която ме изпълваше при мисълта за това колко време и усилия щеше да загуби полицията, докато се опитваше да разбере откъде се е появило това странно парче кожа. Но никога няма да могат да го свържат с мен. А и никой в Брадфийлд не ме е виждал никога да го нося.

Този път гласността освети всичко, което постигнах до тук. Най-накрая полицията се предаде и призна, че зад всичките четири убийства стои един мозък. Най-сетне бяха разбрали, че е време да ме възприемат на сериозно.

След като Дамиен бе премахнат и вкаран в компютъра ми, оставаше един човек, с когото все още имах работа, преди да се върна на първоначалния си проект. Не можех да открия мъж, който да ме заслужава. Мъж, който да сподели живота ми като равен и уважаван партньор. Не и докато не накажех онзи, който публично се бе отнесъл към мен с такова пренебрежение.