Вал Макдърмид - Преследвачът

Карол веднага се завъртя на токовете си и смени посоката. Но беше твърде късно. Не само че я забелязаха, но и я разпознаха. Пени Бърджес я видя и я издаде на колегите си от националните медии, надушили вече възможността за сензация. Когато Карол заобиколи ъгъла, те й налетяха отвсякъде. Всички, освен Пени Бърджес, която се бе облегнала на стената и хвърли към Дон Мерик уморена усмивка.

— Май не си била единствената, на която са се обадили в ранни зори — подхвърли той цинично.

— За нещастие, да, сержант. Е, поне момчетата изглеждат по-заинтересовани от шефката ви, отколкото от теб.

— Тя изглежда по-добре.

— О, не бих го казала.

— Така се говори — отсече Мерик сухо.

Пени вдигна глава.

— Трябва да ми позволиш да те черпя едно питие някой път, Дон. Тогава ще можеш да направиш сравнение.

Мерик поклати глава.

— Не мисля така, душичко. На жената това няма да й хареса.

Пени се ухили.

— Да не споменаваме пък началството ти. Е, Дон, сега, когато тълпата се изнесе в свински тръс и с боен вик след следовател Джордан, ще ми позволиш ли да упражня демократичното си право да отразя работата на съдиите?

Дон Мерик се отмести и я пусна да влезе.

— Бъди мой гост. Но запомни, госпожице Бърджес, само фактите! И нищо друго! Не искаме да подлагаме на риск невинни хора, ясно ли е?

— Искаш да кажеш, както го прави Странния убиец? — попита Пени с разтапяща усмивка и се шмугна покрай него в залата.

Брандън гледаше втренчено Том Крос и не можеше да повярва. Лицето на изпадналия в немилост Крос се бе размазало в изражение на дълбоко самодоволство. Единствено пъстрите му очи нарушаваха картинката на разтекла се наслада.

— Между нас казано, Джон — започна той, — трябва да признаеш, че направих удар с Макконъл. Онзи труп от последната нощ не е изобщо работа на Странния убиец, нали? Е, не би могъл и да бъде, като имаме предвид, че пипнахте моето момче и го тикнахте зад решетките.

Като се направи на ударен за липсата на пепелник в кабинета на Брандън, Крос си запали невъзмутимо една цигара и с нескрито задоволство издуха облака дим във въздуха.

Брандън се мъчеше, но не можеше да намери подходящите думи. За пръв път бе занемял.

Крос се огледа небрежно наоколо за пепелник и като не го откри, се спря на пода, като с върха на обувката си нехайно втри пепелта в килима.

— Така че, искам да чуя, кога започвам отново работа?

Брандън се отпусна назад в стола си и заби поглед в тавана.

— Ако зависеше от мен, ти никога няма да работиш повече в този град — отвърна той любезно.

Събеседникът му се задави с дим. Брандън погледна към него и се наслади на момента.

— По дяволите! Винаги обичаш да се правиш на духовит! — изпелтечи Крос.

— Никога в живота си не съм бил по-сериозен — сряза го ледено шефът му. — Извиках те тук тази сутрин, за да те предупредя. Това, което си направил на Стивън Макконъл вчера, е нападение. Случаят е отворен, господин Крос. Ако отново припарите към това разследване, кълна се, няма изобщо да се колебая да ви подведа под отговорност. Всъщност това много ще ме зарадва. Няма да допусна нито един офицер да коментира полицията, независимо дали е действащ, или отстранен!

Когато схвана думите му, Крос пребледня, а после пламна от гняв и унижение. Брандън се изправи.

— А сега се омитай от кабинета и участъка ми!

Крос стана като зашеметен.

— Ще съжаляваш за това, Брандън! — изсъска той разярено.

— Не ме предизвиквай, Том! Заради тебе самия не ме предизвиквай!

Докато ходеше, Карол обмисляше отговорите си и насочваше журналистите към малкото фоайе до адвокатското кафене.

— Добре, добре — опитваше се тя да успокои развълнуваните им и преувеличени ръкомахания. — Вижте, ако ми дадете само две минути, ще се върна веднага и ще отговоря на всичките ви въпроси. Става ли?

Те я изгледаха недоверчиво, а един-двама отзад дори бяха склонни отново да хукнат и окупират вратата на заседателната зала.

— Вижте какво — обърна се отново към тях, като леко масажираше челюстта си. — Аз направо агонизирам. Имам жесток зъбобол и ако не се обадя на зъболекаря си преди десет, няма да имам никакъв шанс да се класирам при него днес. Моля ви! Ще ми дадете ли тази възможност? Само една малка пауза? После съм изцяло на вашите услуги, обещавам! — довърши тя изречението си отчаяно и се постара да докара една болезнена усмивка. После се мушна в кафето. На стената в дъното имаше телефон. Тя веднага се насочи към него. Изигра добре етюда с изваждането на бележника, от който да намери телефона на зъболекаря. После набра добре познатия номер на съда.