Ридли Пиърсън - Паралелни лъжи

— Да им дадем нещо малко, за да предположат къде сме. Няма да е твърде очевидно.

— Защо?

— Защото имаме нужда от време, за да намерим някои отговори.

Тя хвана ръката му. Двамата се загледаха как на дока разтоварват контейнерите.

— Дълбоко в сърцето си искам да вярвам, че Бил Гохин е честен — въздъхна тя. — Има идеи, чаровен е. Хора като него ни радват. Дали е способен да направи Стъки на кайма? Не, не и за твоя сметка. Познавам го, Питър. Трябва да е бил О’Мали. А и все още не допускам, че са възнамерявали да го убият. Кроели са планове да стане както с Честър Уошингтън. Точно както с Честър Уошингтън: да остане жив, та камерите да отразят всяка подробност, когато човекът излезе от болницата с лице, подпухнало като балон, пълен с топъл въздух. Не. Това не е било предвидено. Просто са искали да сплашат Стъки, за да си държи устата затворена, а теб да разкарат от пътя си при процеса. Сега са изправени до стената и сами са си виновни. Ако Гохин е умен, ще предаде О’Мали и ще си измие ръцете.

— Ако Гохин е чист, вече щеше да го е направил — възрази Тайлър. — А човек като О’Мали винаги държи по нещо срещу всеки.

— Звучи ми малко параноично.

Тайлър нежно пусна ръката й.

— Таксито е тук — посочи го той.

— Съжалявам. Лукс е да умуваме след събитията. Ние сме, където сме — напомни му тя.

— Права си — съгласи се Тайлър. — Слушай, дали съм изгубил контрол, или не, дали съм проявил настроение, или не, не обяснява защо, за бога, бих убил Стъки. В някакъв момент от хода на разследването все някой ще си зададе този въпрос. Защо бих убил свидетел? Защо да го наръгам, когато отваря вратата? Защо бих го направил? Ако трябва да съм честен, не се тревожа какво ще се случи после, тревожа се какво ще стане сега. Знам колко бавна е понякога работата на полицията, повярвай ми. Ако можех да се върна там, бих успокоил нещата. Искаш ли малко ирония? — попита той насмешливо. — В настоящия момент задачата ми е не само да спра Алварес, за да не предизвика дерайлиране на влака стрела — макар да е ясно, че за това става въпрос — но и да го пазя, да го спася. Той ни е нужен като свидетел, той е гласът. Случи ли се нещо с него, каквото и да е станало при жп прелеза, никога няма да се разбере. О’Мали е изпратил Хари Уелс да го намери и ликвидира. Те не искат да го подвеждат под отговорност, искат да се отърват от него. А какво ще стане, ако убият вътрешен терорист? Ще получат медали. — Тайлър махна на таксито и двамата с Прийст слязоха от кораба.

Той бе изгубил контрол над събитията. Ако въобще бе имал такъв.

— Благодаря ти, че беше тук — каза й той през покрива на таксито, докато се качваха. — Честността е нещо добро за начало.

— Не бих го пропуснала за нищо на света — усмихна му се Нел и той почувства тази усмивка със сърцето си.

Името му беше „Меритаймър“, но ако се съдеше по декора и тавана с огледала, нищо не пречеше да го наричат и мотел „Безмълвие“. Разполагаше с четирийсет стаи на два етажа. По външните стълби с боядисани в бяло парапети имаше котви. Вратите също бяха украсени с котви. Върху празния хладилник на минибара се виждаше леке от зелена плесен, лепнато като родилно петно. Тайлър взе стая на приземния етаж, отчасти и заради плъзгащата се стъклена врата към закрития басейн, затрупан със сняг.

Изпрати Прийст да му купи нови обувки, та да се отърве от своите, в случай че полицията стигне до него. Кървавите отпечатъци от обувки пред вратата на Стъки нямаше да съвпадат с новите му обувки. Тя се върна след почти два часа с чифт кожени ниски ботуши.

— Дадох ти само осемдесет долара — възнегодува Тайлър, току-що излязъл изпод душа.

— Няма значение, подарък са. Не мога да те гледам с половинки в такова време. — Тя му върна четирите намачкани двайсетачки.

— А ти как плати? — попита той нервно. Страхуваше се да не е разстроила плановете му.

Тя мълчеше.

— Нали помниш какво казах за ползването на кредитните карти? — настоя той.

— Не е точно кредитна карта — промърмори тя, но изглеждаше виновна като самия дявол.

— Кажи ми, че не си използвала кредитна карта. — Тайлър вече си вземаше якето и малко пари от джоба. Ако не успее да се свърже с нея по мобилния, О’Мали щеше да използва всички средства, за да я открие. — Кажи ми, че си платила в брой!

— Никакви кредитни карти.

— Слава богу! — отдъхна си той.

— Имам сметка в Нордстром. Платих от тази сметка.

— Платила си от сметка? — Стаята сякаш се смаляваше, стените се приближаваха към него.