Ридли Пиърсън - Паралелни лъжи

Тайлър преброи гласовете, които викаха навън — търсеха го три-четири ченгета. Надяваше се скоро да се откажат в този студ. Оперативни ченгета рядко търсят нещо без основателна причина. По-скоро мислят колко е топло в колите им.

Неочаквано единият от гласовете прозвуча съвсем близо.

— Тук, навън, има твърде много следи, по дяволите — констатира плътен мъжки глас.

Ако ченгетата погледнеха по-внимателно, биха забелязали, че повечето стъпки са малки — оставени от деца, играли в снега. Но вероятно биха открили и чифт по-големи стъпки, които идваха от стаята, където намериха Нел Прийст, завързана за стол. Биха забелязали, че тези следи се губят в басейна.

— Тук няма нищо — изкрещя друг мъж.

Гласът близо до Тайлър заглъхна, когато мъжът се отдалечи:

— Сигурно е минал през задната ограда. Джими, изкарай колата си към Кардиф и се обади на диспечера да съобщи данните в централния компютър — разпореди мъжът. — Кажи им, че според нас заподозреният се движи пеша из района.

Централният компютър. За Тайлър това означаваше, че всяко ченге във всяка полицейска патрулна кола из Балтимор има описанието му. Опитваше се да разсъждава, но тясното като клетка пространство го затрудняваше. Затвори очи с надеждата да преодолее замайването и клаустрофобията. Тъмнината и острият студ му помогнаха, понеже отвличаха вниманието му и го разсейваха. Въпреки всичко го обземаха вълнение и безпокойство. Започваше да се задушава, чувстваше се в капан.

Разговорът между ченгетата заглъхна — бяха се върнали към стаята. А дали този с плътния глас все още не се навърта наблизо? При тези шумове наоколо Тайлър не бе в състояние да определи.

Надигна глава, за да чува по-добре разговорите им, но вместо това чу силен, рязък пукот, все едно блъскане от чук. После още един. В първия момент си помисли, че са полицаите, и се зачуди какво ли правят. След като чу още един, дори по-силен звук, наподобяващ малък взрив, който изпълни тясното пространство, той осъзна, че шумът идва изпод него. Ледът се пукаше. Топлината на тялото му, затворено в малко пространство, бе предизвикало законите на физиката. Пукнатина. И сетне още една.

Това отприщи задушаващото го безпокойство и клаустрофобията му се засили. Тайлър изблъска дървеното покритие и излезе от басейна като мъртвец от гроб — смъртно бледен, изпотен и треперещ.

Едно от ченгетата, много по-близо, отколкото Тайлър очакваше, се завъртя, изваждайки оръжие. Тайлър си пое въздух, сграбчи го за ръката, в която държеше оръжието, и го бутна към отвореното покритие на басейна. Ченгето се претърколи през перваза и счупвайки леда, се озова в плиткия край на басейна. Тайлър погледна към мотела; Прийст стоеше пред вратата и две ченгета я разпитваха. Мигом се парализира. Тази жена му бе влязла под кожата. Не искаше да я оставя, не искаше да действа сам. Не искаше да стане беглец. Погледите им се срещнаха, установиха връзката и Тайлър тръгна. Той чу предупредителните викове: „Спри! Ей, ти, спри!“. Патрулните полицаи се намираха в неизгодна позиция: Тайлър знаеше, че ще стрелят единствено при самозащита. Щяха да го преследват, но той разполагаше с малко преднина. Знаеше също, че чувството им за колегиалност изисква първо да спасят мъжа в басейна. Беше паднал тежко, облечен с много дрехи. Най-вероятно щяха да се разделят — един да остане при басейна, а един-двама — да го последват пешком.

Той побягна. В края на малкия паркинг зави наляво по напукания тротоар, покрай дървена ограда.

Чу звук, без да може да го определи напълно: туду-фшшш, туду-фшшш. Беше тракането на бавнодвижещ се товарен влак, който минаваше през северния край на Балтимор.

През рамо видя едно от униформените ченгета — на прилично разстояние тичаше след него тромаво заради оръжието и боеприпасите, окачени по колана му.

След края на оградата Тайлър зави наляво и хукна през снега към движещия се влак. Тичаше яко. Тичаше бързо. Хвана се за един парапет в края на последния вагон и увисна. После постепенно се придърпа нагоре.

Най-после и ченгето зави зад ъгъла, но вече нямаше кого да види. Сега влакът се движеше твърде бързо, за да се реши да скочи.

След секунди борба за живота си, Тайлър се удивляваше на тънката линия, която лежеше между него и Алварес. Беше се превърнал в човека, когото преследваше.

Държейки се за стъпалото на металната стълба, захваната с болтове към тресящия се вагон, Тайлър чувстваше пръстите си премръзнали. От студения вятър не усещаше и пръстите на краката си. Влакът се движеше с шейсет километра в час. Глезените му се схванаха. От протягане да оглежда отминаващия пейзаж го болеше вратът. Още преди час загуби от погледа си Балтимор — напуснаха предградията и го погълнаха тъмните дънери на дърветата в безкрайната гора, която се разстила западно от Мериленд.