Ридли Пиърсън - Паралелни лъжи

Тя се строполи на леглото, емоционално изтощена. Алварес стоеше в средата на стаята, на няколко крачки от нея. Беше се надявал да прехвръкне някаква искра, да се породи близост. А вместо това се обърка, дори се отчая. Почувства се неспособен да се справи с положението. Погледите им се срещнаха.

— Не очаквам да разбереш — промърмори той.

— Какво да разбера? Ние спахме заедно. Беше забавно, нали? Но, ако си се върнал за още…

— Не — прекъсна я той.

— Кой си ти? Какво става тук?

Той погледна към вратата; помисли да си тръгне. Знаеше, че именно така е редно да постъпи, но вместо това пристъпи и седна близо до нея.

— Убиха семейството ми. Казаха, че било катастрофа; а всъщност е било алчност и невежество. А после обвиниха жена ми.

— Ти ме излъга.

— Да — призна той, — за някои неща.

Помежду им се възцари дълга тишина.

— Какво става? — попита тя.

Разказа й за катастрофата и сподели убеждението си, че охраната на прелеза и всичките светлинни сигнали са били извън строя, а дежурният служител е бил принуден да мълчи.

— Когато изгубиш дете — продължи той мрачно, — когато изгубиш две, няма как да го обясниш на някого. Будиш се с това, живееш с това, може да умреш от това. Трябва ли да ме е срам, че не тъгувам така за жена ми? Тя ми липсва, да. Но някак си приемам загубата й, ала със загубата на децата не мога да се примиря.

— А сега си върви — каза тя твърдо.

— Сложно е.

— Трябваше да ми кажеш. — Този път гласът й прозвуча тъжно.

Той поклати глава, неспособен да обясни какво чувства и как е мечтал двамата да бъдат заедно. Всичко това рухна.

— Сигурно очакваш да ти простя? — попита тя, като го хвана за ръката, за да му попречи да стане.

— С лъжите си и с действията си те нараних.

— И?

Той просто я гледаше; в крайчеца на устните му се появи красива усмивка.

— Каза ми да си вървя.

— Допуснах грешка — прекъсна го тя бързо. — Слушай, ти се появяваш в най-подходящото време за мен. Нали знаеш, казано по мъжки. Отегчена съм от работата си, отегчена съм от сцената, отегчена съм дори от партитата и клубовете. А ти? Ти си тайнствен, забавен, даваш ми сила, искам още. — Тя се облегна напред на лакти. — Искам да останеш, да бъда с теб, дори ако е само за тази нощ.

Той изпитваше непреодолимо желание да се отдаде на този импулс.

— По-скоро ти се иска да ме спасиш, а това няма да се случи.

— Толкова ли си сигурен?

— Да.

— Мога да бъда убедителна.

— По този въпрос не споря.

— И няма никакви уловки? — попита тя.

— Вече има уловка. Защо си мислиш, че се върнах?

— Не се ласкай.

Подаде й видеокасета със записа от хотелската стая.

— Ако нещо ми се случи, трябва да изпратиш това в „Ню Йорк Таймс“. Но не бива да гледаш записа, независимо как ще се развият събитията. Ще ми обещаеш ли?

— Обещавам.

— Сериозно ли говориш? Обещаваш ли истински?

Седейки, тя се поизправи и пак го хвана за ръката:

— Изпитвам потребност; сега.

Той й разреши да го придърпа към себе си и си позволи лукса да се отпусне върху нея, да се докосне до топлината й.

— Не мога да го направя — промълви в косата й той.

— Получавам други сигнали.

Действително беше възбуден. Изтъркаля се от нея и се вгледа в тавана — там една-единствена прашна нишка от паяжина потреперваше от неуловим полъх.

— Ще бъде още една лъжа — промърмори той.

Тя се протегна и обърна главата му към лицето си.

— Ще бъде само сега, няма да има повече. Един спомен. Просто спомен.

— Спомен — повтори той. — Имам твърде много спомени.

— Е, значи един нов спомен ще измести някой стар — настоя тя.

Усмихваше му се с очи. Това бе желание, предложение да я има, да се изгуби в нея, независимо за колко кратко. И той прие това предложение.

Криейки се в уличните сенки край тухлената къща на Ръкар с черни капаци на прозорците и червена входна врата, Тайлър се колебаеше дали постъпва правилно. Тихата пресечка с тухлени къщи от осемнайсети век му напомняше за всичко, което обичаше в този град: историята, традициите, политиците и властта, архитектурата, изкуството, безплатните музеи, летните фестивали и празненствата. Почувства се изолиран, изоставен. У него се надигна негодувание със силата на остра стомашна болка. Сякаш долови мириса на горящи дърва в камината и зажадува за поне миг спокойствие. Ръкар олицетворяваше всичко гнило в системата, упадъка — плод от злоупотребата на един човек.

Така или иначе обаче, Лорън Ръкар беше внимателен. Внимателен, за да опази себе си. Тайлър смяташе, че дори и Ръкар да работи заедно с О’Мали, за да скрие какво точно се бе случило в Дженоа, той е скрил достатъчно улики срещу О’Мали, та при необходимост да сключи сделка с ищците. Който разполага с най-много информация, печели най-добрата сделка. Ръкар, в качеството си на изпълнител на закона, несъмнено го знае.