Ридли Пиърсън - Паралелни лъжи

Налагаше се да слезе от този влак, и то преди ченгетата, дошли в мотела, да се обадят, където трябва, за да установят кой е влакът и да го спрат. А може би не се интересуваха достатъчно от него, за да си правят толкова труд, но Тайлър не биваше да рискува.

Сега беше важно да се съсредоточи върху влака стрела. Нуждаеше се от повече информация за теста, за който Нел спомена. Със или без участието на Ръкар — няма значение как — беше от съществено значение да стигне до Умберто Алварес, преди той да предизвика дерайлирането на влака. Вероятно товарните влакове, които не превозват пътници, правят само тестови пробези. Но скоростният влак бе медийно събитие, натоварено с голяма известност и обществен интерес, и не на последно място включва много почести. О’Мали знаеше, че това е върховната награда.

Няколко пъти той се изкушаваше да скочи, но потрошеното замръзнало тяло на Хари Уелс му припомняше колко опасен спорт е това.

При перспективата да попадне на полицаи със заредени оръжия, щом влакът спре в някой малък град, на Тайлър му оставаше да реши не дали, а къде и кога да скочи. Нямаше представа как се скача от влак в движение. Единственият път, когато му се наложи да го направи, се вцепени.

Сега проучи ситуацията: от едната страна на товарния вагон тръбен парапет опасваше ъгъла. Стори му се възможно да се протегне от мястото, където стои, да се хване за него и да скочи от влака. Трябваше да прецени в кой момент да го направи.

Премръзналите му пръсти стискаха стоманеното стъпало на стълбата. Тайлър изчакваше влакът да намали скоростта, за да се фокусира по-добре върху релсите. Изминаха пет минути, десет, двайсет. Болката в пръстите му се обостряше и вече беше режеща, но въпреки това споменът за вида на Хари Уелс го възпираше да скочи.

Най-сетне влакът започна да се движи значително по-бавно, защото се изкачваше по възвишение. Скоростта намаля наполовина. Тайлър натъпка телефона си надълбоко в джоба, за да го опази. Насред нищото, където всъщност се намираше, ако си счупи крак, този телефон би бил единственият изход.

Преди да скочи, го връхлетяха рой мисли: за Нел и за желанието му да прекара повече време с нея; за дерайлиралия влак при Тер Хаут; за Хари Уелс. Тръсна глава и се хвърли към парапета около ъгъла; с левия крак и с лявата ръка се държеше здраво за стълбата, а останалата част от него висеше над пробягващите отдолу релси. Люлееше се на лявата си ръка като врата на пантата си, перпендикулярно на вагона, провесил се над мяркащите се пред очите му релси. Оттласна се от вагона, пръстите му едва докопаха онази дръжка и той се вкопчи в нея. Пусна лявата си ръка, отблъсна се с крак и се залюля към външната част на вагона. Сви краката си в коленете и се оттласна от вагона като плувец на старта за гръбно плуване. Туду-фшшш… Туду-фшшш…

Просна се на замръзналата земя и се затъркаля надолу по насипа. Търкаляше се, блъсна се в нещо твърдо, преметна се през бабуна, която разкъса кожата му.

Най-сетне спря. Всяка частица от тялото го болеше. Бързо се помоли на ум, пое си дъх и бавно започна да проверява болезнените места — стави и кости — да види кое е здраво и кое не. Всичко се движеше, болезнено, но се движеше.

Влакът се изниза покрай него — туду-фшшш, туду-фшшш…

Нямаше представа къде се намира, но знаеше къде отива.

— О, ти си фотографка — възкликна Алварес.

— По-скоро гладуващ артист. Всеки започва отнякъде.

При първото му идване не беше огледал обстановката в апартамента на Джилиан. Умората и тази потяща се чувствена жена, която отведе от една дискотека в четири часа сутринта, направо го довършиха. Но черно-белите снимки на нюйоркските бездомници, на подлезите, на шофьорите на таксита и на уличните търговци го удивиха. Тя очевидно имаше талант. Миниатюрният й апартамент беше наблъскан с книги с меки корици. Малкото на брой мебели, повечето взети назаем или изпросени, представляваха приятна за окото смесица от различни стилове и говореха за жена, която обича да съчетава съвременността с викторианската епоха. Джилиан се изненада, като го видя на вратата, но после се отнесе към него по-скоро с безразличие.

— Тръгна си, без да кажеш и дума. Помислих си… — Замълча и въобще не искаше да го погледне. Избута го навътре и заключи всичките четири ключалки. — Не знам какво правя — призна тя, разочарована от себе си. — Жена ти и децата ти… Когато за първи път се срещнахме в ресторанта, те съжалих. И след нощта, която прекарахме заедно, почувствах нещо различно, много различно. А сега? Не знам какво да мисля.