Ридли Пиърсън - Паралелни лъжи

— Той преподава?

— Според мен замества по биология и компютри.

— Под измислено име — предположи тя.

— Някое име, което е купил много отдавна и никога не е използвал.

— Ами да вървим и да си поговорим с него — предложи тя.

— Сигурна ли си, че точно това искаш да направиш?

— На теб не ти ли се иска да го направиш?

— Нае ме да го открия — напомни той. — Моята задача приключи.

— Какво се опитваш да кажеш? — поколеба се тя.

Тайлър я погледна и по лицето му постепенно се разля усмивка. И колкото повече растеше удивлението в очите на Нел, толкова повече устните му се разтягаха.

— Шегуваш се, нали? — оплака се тя. — Или се шегуваш, или си си изгубил ума.

— Нарича се ембрионален алкохолен синдром. Чувала ли си?

— За брата ли говориш?

— Мигел.

— Да, знам. Ужасно е — потръпна тя.

— Ужасно и завинаги.

— Тоест?

— Кой се нуждае повече от Алварес? — подхвана спокойно Тайлър. — Народът? Затворът? Или децата, на които преподава, и малкият му брат, който няма друг жив роднина?

— Другият Тайлър определено е заключен в багажника.

— Още колко дерайлирания мислиш, че ще причини?

— Не в това е въпросът.

Още пет минути седяха в автомобила, без да си кажат дума. Нел сякаш бе съсредоточила цялото си внимание в ръцете си.

— Няма да те спра, щом трябва да направиш точно това — наруши най-после тишината Тайлър.

Изсумтя презрително и го погледна. После обърна глава към училището.

— Смятах те за изцяло отдаден на работата си, само не ми казвай, че не си такъв човек.

— За някои неща съм наистина изцяло отдаден.

— Не си личи.

— Скъпа моя, минах през системата, която ме изхвърли от другия край. На същата тази система отдадох голяма част от живота си. За съществуването й има определена причина. През повечето от времето е съвсем нормална система, но невинаги. Работи с доказателства — нарича ги факти — които вършат добра работа, но в един момент осъзнаваш, че хората не могат вечно да бъдат съдени въз основа на фактите. Как мислиш, че ще бъде съден Умберто Алварес?

За известно време двамата пак се умълчаха. Сива птица от съседното дърво вдигаше невъобразим шум. Зимното слънце светеше силно. Тайлър си сложи слънчеви очила.

През това време Нел изсумтя няколко пъти, сякаш водеше вътрешен диалог. Поклати глава, погледна към Тайлър и отново се зае да топли ръцете си, триейки ги една в друга.

— Справяше ли се по биология? — попита той.

Не му отговори.

— На мен ми харесваше — припомни си Тайлър.

Не просто я наблюдаваше, а я изучаваше в очакване на реакцията й. Появи се бавно, но ясна като слънцето на хоризонта. Тя се усмихваше. Тайлър запали колата.

— Бях много зле по биология — призна Нел.

— Знаеш ли защо?

— Вероятно не съм имала подходящ учител — ухили се тя.

— Най-вероятно.

Тя си пое дълбоко дъх, хвърли за последно поглед към училището и попита:

— Колко мислиш, че ще ти отнеме, за да се приготвиш за тръгване?

— За къде бързаме? — попита той и изкара автомобила на празната улица.

— А, не бързаме, но в 11 часа тръгва експресът, а предпочитам да закуся в Манхатън.

— Значи следобедът ни е свободен. — Потисна усмивката си и пое към мотела, където се надяваше да намерят начин как да си убият времето.

„Четиримата комедианти“ — авторът си прави шега с едноименната вокална група. — Бел.прев.