Ридли Пиърсън - Паралелни лъжи

Погледна го все едно той не се чува какво говори.

— Шофьор, инженер и счетоводител. Милроуз, Стъки и… — прокара пръст по екрана — Марковиц.

Тайлър и Прийст записваха бързо.

— Чудесни условия. И тримата са ги подредили добре — продължи жената. — Дори твърде добре, ако ме разбирате. Милроуз и Стъки все още вземат пълни заплати — погледна Тайлър. — Доста необичайно за обикновени служители. Направо нечувано. Марковиц — също. Той не само получава пълна заплата, но и са му дали пакет облигации, които ще го направят богат. — Усмихна се на Прийст. — „Б-Ъ-Р-З превоз“ ще ни направи всички богати, нали Нел?

Тайлър надраска „бърз превоз“. И корицата и на „Тайм“, и „Шейсет минути“ споменаваха високотехнологичната надежда на Гохин. Начинът, по който Селма я свърза с необикновените пенсионни условия, насочи Тайлър да обмисли възможността дали скоростният влак не е крайната цел на Алварес. Какво по-добро отмъщение от това да накараш мечтата на Гохин да дерайлира? И все пак отговорите — ако ги има — изглежда бяха у тримата мъже, получили златни парашути непосредствено след катастрофата на прелеза.

— Адреси? — попита Прийст, готова да записва.

Селма Лонг се ядоса.

— Ама вие няма ли да ми кажете какво става? — Въпросът бе адресиран към Тайлър.

— Не — отговори той и продължиха да се гледат втренчено.

— Не съм и очаквала — кимна тя, обръщайки се към Прийст: — Господин Марковиц е извън страната, преместил се е в Израел; господин Милроуз… цялата информация за него е под женско име — Луис Милроуз. Проверете в счетоводството, но щом информацията тук е записана по този начин, тя вече е вдовица.

— А Стъки? — полюбопитства Тайлър.

— Скоро след ранното му пенсиониране си е променил адреса от Питсбърг във Вашингтон.

— Вашингтон — промърмори Тайлър; това определено не беше от любимите му места в момента. — Не знаете ли адреса? — Хвърли поглед към Прийст.

— Нали каза, че е инженер? — попита Прийст жената. — Защо Питсбърг? Там е отделът по поддръжката. Би ли проверила отново длъжността му?

Селма Лонг не обичаше да върши нещата по два пъти. Срещна погледа на Прийст и после на Тайлър. Нейният не сияеше. Защрака по клавиатурата, провери екрана, прокара пръст през него и обяви:

— Грешката е моя. Той е електротехник от отдела по поддръжка в Питсбърг.

Прийст се плъзна от ръба на бюрото. Постави папката на място и погледна Тайлър.

— Електротехник? — попита тя. — Като охранител на прелези?

Тайлър скочи и стисна ръка на Селма Лонг.

— Ще ви бъдем благодарни, ако това остане между нас.

Нел Прийст вече беше в коридора.

Завръщането на Тайлър във Вашингтон бе обгърнато в тъмнина и го караше да се чувства престъпник. Искаше да си отиде вкъщи, да види какво е останало от приятелите му, но нямаше време за това. Само няколко дни отсъства от града, а сякаш вече не си беше у дома, което му се струваше объркващо и смущаващо. От месеци снимката му ту се появяваше във вестниците, ту изчезваше. Така стана в някаква степен известна личност: хората се взираха в него, но трудно го различаваха. Доста често разни непознати хора си въобразяваха, че го познават, и измисляха най-невероятни места, където смятаха, че са го срещали. По ирония на съдбата завръщането му тук се осъществи благодарение на „Метролайнер“ — прекият конкурент на Северното обединение. След като видя катастрофата при Тер Хаут, се съмняваше дали някога ще възприема влаковете по същия начин.

Беше си поставил две задачи: да разбере какво знае наскоро пенсиониралият се Сам Стъки за инцидента на прелеза в Дженоа и, ако е възможно, да огледа с Ръкар файла на НКТС за същия случай. Колкото повече осветляваше въпроса, толкова повече растеше увереността му, че не само има начин да намери Алварес, но и да изрови на бял свят ролята на Северното обединение във всичко това и каква е вината им, ако въобще имат такава.

Пътуването с влака трая точно колкото да изпие две бири, за да преодолее лекия си пристъп на клаустрофобия. С облегната на рамото му глава Нел Прийст спеше на седалката до него, настанила се като за дълго пътуване. Той се чувстваше донякъде като ученик: опитваше се да не мърда и макар да не му беше твърде удобно, дори не отиде да облекчи пълния си с бира мехур.

Изненадан от нейната поява на „Пен Стейшън“, Тайлър я попита как е успяла толкова бързо да си събере багажа и да тръгне.

— Половин час след като ти излезе от офиса ми, ме извикаха при О’Мали. Незабавно се свързах със Селма и тя ми каза, че О’Мали лично й се е обадил, за да я пита за нашето посещение.