Ридли Пиърсън - Паралелни лъжи

Атаката е била внезапна — никакво „здравей“, никакви разговори. Човекът си отваря вратата, избутват го вътре в собствения му апартамент и получава удар в главата.

Чак сега осъзна вината си и се притесни. С мисленето си на типично ченге той бе отишъл да обвинява Северното обединение въпреки предупрежденията на Прийст. Тогава прати „всички по дяволите“, без да съобрази, че всъщност обрича Стъки да отиде по дяволите, а не тези, които проклинаше.

Тайлър се огледа за евентуално оръжие на престъплението и го съзря: дървено или метално. Лежеше до левия крак на жертвата, както бе оставено. Само лъч светлина, идващ от вратата, проникваше в стаята. Тайлър се наведе, за да отмести собствената си сянка.

Тъмната палка се състоеше от дръжка и кожена част. Гърдите му потръпнаха от болка. Имаше чувството, че всичкият въздух от помещението е изсмукан. Добре познаваше формата и дължината на палката. Всяко ченге ги познава — беше нощна палка, полицейска. Стандартно оръжие за всеки полицай. Погледът на Тайлър се замъгли. Приведе глава и огледа отблизо края на палката, където ченгетата изписват инициалите си.

Олюлявайки се, той се протегна и се опря върху касата на вратата, но рязко се оттласна с ръка, защото почувства нещо студено и лепкаво между пръстите си; извърна глава и ги видя изцапани с кръв. Беше оставил отпечатък, свой отпечатък.

Погледна към палката — оръжието на убийството — и към инициалите, гравирани в края й: П. Т.

Разпозна ги много добре.

Лично ги беше издълбал през онази щура година в „Метро“.

— Къде си сега? — попита я Тайлър.

Чу я слабо как говори на таксиметровия шофьор, а после му отговори, че е на по-малко от една миля.

— Беше права за О’Мали — информира я той. Зачуди се колко да й каже.

О’Мали разчистваше лични сметки, а Тайлър се превърна в изкупителната жертва — беше и причината, и следствието. Обзе го гняв, задето не прецени нито собствената си уязвимост, нито как биха се възползвали от него. О’Мали бе скроил номера хитро. Ролите се размениха. Той вече не изпълняваше възложената задача, не ставаше въпрос за възможност за работа или шанс за доход. О’Мали го беше нарочил, превърна го в мишена, възползва се от ръкопашния бой с Честър Уошингтън и по този начин му скрои шапката.

— Питър?

Държеше телефона си отворен, но бе загубил представа от колко време. Стоеше на петия етаж, недалеч от аварийните стълби и се чудеше дали да се обади в отдел „Убийства“.

— Питър? — повтори тя загрижено.

— Стъки е мъртъв. И моята палка лежи до него. Историята с Честър Уошингтън се повтаря. Вероятно са знаели, че съм му се обадил от Ню Йорк. Били са сигурни, че ще дойда тук. Всичко е така скалъпено, че да изглежда, все едно съм изгубил контрол и съм го пратил на небето. Може би са възнамерявали да го убият, а може би не. Вече няма значение. Било е достатъчно да откраднат палката ми, останалото е било само въпрос на време.

— Махай се оттам! — повелително каза тя.

— Да избягам от местопрестъплението? — попита бившето ченге от отдел „Убийства“. — С такова доказателство, забъркано тук? Шегуваш ли се? Това е последният пирон в ковчега. Точно така очакват да постъпя. — Опита се да се стегне; знаеше, че от няколкото предстоящи решения ще зависят близките седмици, месеци и дори години от живота му. — При всички положения ме прецакаха. Ако остана, те печелят: излизам от играта, каквато всъщност е целта им. Ако се махна — което пряко ме засяга — ще бъда беглец. Едно нещо ще ти кажа: те явно имат много да крият, Нел.

— Вземай палката и се махай оттам, по дяволите! — подкани го тя. — Все още трябва да имаш приятели в управлението. Обади им се, обясни им. — Чу я да говори на шофьора. — Аз съм тук, а ти къде си?

— На стълбите, но изходът е заключен. — Вече едва виждаше напред.

— Върни се в апартамента, вземи палката и ми звънни.

Той открехна вратата към коридора. Окървавените му обувки оставиха избледняваща пътека към аварийната стълба. Погледна ръката си, поставена върху дръжката на вратата: още отпечатъци, за които да се тревожи. Колкото повече се движеше, толкова повече затъваше.

Телефонът беше все още до ухото му. Чу звънеца в апартамента на Стъки, а после в телефона:

— Тук съм, звъня ти, Питър, отговори ми, мога да ти помогна.

— Не пипай нищо — разпореди той. — Избърши звънеца, отдалечи се оттук и ми дай една минута. Ще те намеря. Изчакай ме някъде, ще ти се обадя.

— Пусни ме!

— Не. Един от нас е достатъчен. Трябва да останеш чиста, Нел, иначе ще приберат и двама ни. Ще се срещнем след минута.