Ридли Пиърсън - Паралелни лъжи

Нел Прийст се обърна и тръгна с широки и решителни крачки към терминала.

Въпреки че през последните дванайсет години го наричаше дом, на Тайлър никак не му се връщаше там. Мястото събуждаше твърде много неприятни спомени. Ръкопашният бой с Честър Уошингтън развали всичко, и то завинаги. Жертва на съдебната система, използвала расистки предразсъдъци, за да го обвини в насилие, той се чувстваше силно засегнат от този град и никога нямаше да забрави обидата; никога нямаше да е в състояние да приеме това място като свой истински дом.

Декемврийският дъжд падаше тежко, преминавайки пред очите му в мокър сняг на парцали с размери на монета. Чистачките на таксито ги отмиваха встрани и ги превръщаха във вадички от мокра киша. На два пъти Тайлър насочваше таксито да обиколи голям блок — четири последователни десни завоя — като същевременно внимаваше за светлини на кола, която би ги следила. Накрая се успокои, реши, че никой не е по петите му и насочи таксито към апартамента на Стъки. Преди да стигнат до точния адрес, Тайлър слезе да повърви малко.

Вероятно бе минавал десетина пъти покрай огромната дванайсететажна кооперация, без дори да я забележи. Подобни сгради са се строели в началото на седемдесетте години, когато безлични бетонни сандъци са изместили чара на кварталите, изградени от кафяв камък. За едно ченге, а и за живеещите тук, районът е град на контраста: няколко блока подредени по един или друг начин се пресичат с по-опасни квартали. Много често тези гранични улици представляваха расови линии.

Обади се на Стъки от Ню Йорк, като се представи за телефонен търговец от далечна компания. Всъщност целеше да се убеди, че човекът обитава жилището и пътуването му няма да е напразно. Ако го нямаше вкъщи в момента, щеше да изчака. В малко фоайе, където се намираха и пощенските кутии, той се приближи към звънците и установи, че Стъки живее в апартамент 5-Б. Понечи да натисне бутона, но си спомни уговорката с Нел. В преддверието бе доста по-топло, отколкото навън. И затова остана вътре да изчака обаждането й.

Минаха пет минути.

Десет.

Докато се колебаеше какво да прави, се появи доставчик на пици и звънна на съответния звънец. Тайлър видя в него начин да влезе:

— Вероятно щеше да побърза малко, ако знаеше, че я чакам тук, вместо да седи пред огледалото.

Вратата се отвори и момчето я задържа, за да мине Тайлър, подхвърляйки му:

— Ами изненадай я.

Заради клаустрофобията си Тайлър предпочете стълбите. Стигна до петия етаж. Независимо от учестените удари в гърдите, се чувстваше добре. Мина покрай апартаменти Е, Д и Г, зави наляво край апартамент В и накрая стигна до Б. В коридора силно миришеше на цигари. Пред вратата на апартамента стъпи върху тънка гумена изтривалка. Нищо не го смути и той позвъни. Усещаше изтривалката като мокра гъба под краката му.

Тайлър погледна надолу и повдигна крак. Не беше мокро, а лепкаво. Това не беше вода, а кръв. Бързо отстъпи назад — нормална реакция за детектив, който се опитва да запази евентуалните следи на местопрестъпление. Обувките му разнесоха кръвта по износения под на коридора. Пулсът му се ускори. Извади носна кърпа и натисна браната: ченге завинаги. Вратата се отвори и отвътре го лъхна миризма на кръв и екскременти.

„Тук има мъртвец“ — помисли си той. Осъзна, че се замесва — стъпи в кръвта, остави отпечатъци от обувките си по пода на коридора и това не беше всичко. Тутакси съобрази, че каквото и да се беше случило тук, то е свързано с неговите въпроси и с въпросите на Нел в Северното обединение. Даде си сметка колко е права за охранителните монитори. Явно О’Мали беше затънал жестоко. Чувстваше по-скоро отговорност, отколкото вина. С действията си навреди на друг човек, независимо кой е дръпнал спусъка. Изяждаше се от разкаяние.

Тайлър остави вратата на апартамента отворена, но не пристъпи вътре. Мобилният телефон бе в ръката му. Набързо прехвърли в ума си какъв е адресът тук. За разлика от други големи градове, във Вашингтон има четири главни полицейски управления и още пет-шест по-малки: „Метро“, „Капитол“, „Америка Парк“ и ФБР. Юрисдикцията е постоянна грижа и понякога бойно поле. Ченгето в него веднага съобрази да се обади на Ромър, Воглър или Вейл, негови приятели от отдел „Убийства“, с които би работил без притеснение. Агентът на НКТС в него му подсказваше да се обади на Нел или на Ръкар.

„Трябваше да я изчакам“ — помисли си той.

Кървава пътека водеше до външната врата. Тайлър виждаше ясно обстановката. На пода лежеше настолна лампа, по тавана и стените имаше кръв; и килимът бе изцапан с кръв. Стъки се бе влачил по пода или го бяха преместили след побоя. Тялото представляваше пихтиеста маса. Беше ставал очевидец и на по-лоши картини и все пак всичко беше едно и също. Носът на мъжа беше вдлъбнат в главата, дясното му око — хлътнало под счупената челюстна кост. Явно един от тези удари го е довършил. Не си направи труда да провери пулса. Неподвижните отворени и втренчени очи казваха всичко. Тайлър разиграваше сцената по навик.