Ридли Пиърсън - Паралелни лъжи

— Добре, аз приключих тук — обяви Прийст. Хвърли предупредителен поглед към Шаст, намеквайки му да не споделя твърде много с Тайлър, и се изправи.

— Предпочитам да останете — спря я Тайлър. Не искаше отново да вземе преднина пред него. А и двамата заедно щяха да работят по-продуктивно. Освен това изпитваше желание да й обясни каква неприязън таи към федералните, независимо че сега е един от тях. Пък и не биваше да я оставя с впечатлението, че тя ще ръководи разследването. Шефът му от НКТС, Ръкар, ще се разочарова, ако узнае, че жена наемно ченге е отнела разследването от федералната агенция, която го провежда. И не на последно място искаше този случай в списъка на своите победи, не в нейния. Тя вече разполагаше със специален самолет и със събърбан. Като детектив рядко бе играл втора ракета и нямаше намерение да започва сега. Тя обаче тръгна и той я изгледа как се отдалечава. Нахаканото й поведение пробуди интереса му — оценяваше упорството и решимостта й, колкото и да не му допадаше да остане на опашката.

С поглед към вратата, напомни на Шаст:

— Тези места ми трябват. Нали няма да ме карате да се моля?

Шаст се запъна. Тайлър повиши глас:

— Нали?

Шаст също впери поглед във вратата.

Като ченге Тайлър знаеше кога да изиграе козовете си. А като федерален те бяха по-големи и по-силни.

— Искате ли да ви обвинят във възпрепятстване на разследването? — Не успя да привлече вниманието на Шаст и продължи: — Най-лошото, което тя може да ви стори, е да се обади по телефона или да ви плесне по ръката. Преценете внимателно възможностите си, господин Шаст.

Шаст отведе нервно Тайлър до картата на стената.

— Предупреждаваме машинистите за три места. На излизане от депото, тогава влаковете още не са набрали скорост — посочи район непосредствено след границата на града, — после тук, където поради наклона по-дългите композиции се движат по-бавно, и отново тук, на около двайсет мили преди билото, след което ускоряват към Сейнт Луис. И на двете места има лагери. Лагери за бездомници. Временно пребиваващи гратисчии. Щатските патрули ги гонят оттам от време на време — трябва да ги поразпитате, но онези момчета пак се връщат.

— Скитници?

— Гратисчии — поправи го той. — Вижте, за вас тази работа е нова, а както я гледам, и тя е нова, затова ще ви осветля: половината от тези момчета са луди, имам предвид напълно изперкали. Голяма част от тях ги преследват хора като вас. Направо започват да се държат гадно. Основно си служат с ножове, но повечето са страшно добри и с юмруците. Какво да очакваш — алкохолици и наркомани, провалени хора. Кофти места са тези лагери. На ваше място бих внимавал много и бих се въоръжил, преди да отида там. Първо стреляйте, после задавайте въпроси.

Тайлър благодари на човека и го помоли да му нарисува карта, като обозначи разстоянията.

— Колко от това, което ми казахте — говоря за предупрежденията — казахте и на нея? — попита той.

— Тя умее да говори, а не да слуша. Иска нещата да стават по нейната свирка. Знаете ги този тип хора — поклати глава Шаст.

Тайлър изхвърча, опитвайки се да я спре, да я предупреди.

Видя как стоповете на джипа на Нел Прийст изчезват в тъмнината. Белият пушек от ауспуха се смесваше със студения нощен въздух. Надяваше се да го изпревари и да стигне по-рано при заподозрян или свидетел. А него го налегна предчувствие, че я очаква повече, отколкото си бе пожелала. Като имаше предвид колко е красива, очакваше нещата да излязат извън контрол.

Фордът на Тайлър настигна колата на Прийст на шест мили западно по щатската „магистрала“ — двулентов път, обозначен с трицифрено число — 376.

На лунната светлина заобикалящата ги природа придобиваше геометрични форми. По покритите със сняг полета сега, през летния сезон растеше царевица. Мъртвите стъбла стърчаха от снега в равни редици като набола брада.

Тайлър включи вътрешните светлини на колата, за да се вижда, и се изнесе в празната насрещна лента, все едно се готви за изпреварване. Изравни се с огромния събърбан на Нел Прийст и й сигнализира да отбие. Най-накрая тя се подчини.

Тайлър излезе от колата и се приближи до прозореца й. От устата му се разнасяше бяла пара. Нервите му бяха изопнати.

— Какво правиш, по дяволите? — изруга той, освобождавайки част от напрежението, натрупало се, докато се опитваше да я догони.

— Търся следи, също като теб — отвърна тя спокойно.

— Каниш се да отидеш в тези лагери за бездомници и просто да кажеш „здрасти“, така ли? — Поклати глава разочарован. — Въобразяваш си, че някой ще остане, след като види приближаващи светлини? — Очите им се срещнаха. Нейните блестяха. — А ако се промъкнеш там, сама жена… по това време на нощта…