Ридли Пиърсън - Паралелни лъжи

— О, моля те! Не ми пробутвай тези глупости.

— … в чантата ти стоят ключове на кола за тридесет хиляди долара. Какво, по дяволите, си мислиш?

— Имам нужда от теб, така ли?

— Да, имаш нужда от подкрепление. И със сигурност имаш нужда от план.

— А според теб нямам.

Температурата беше някъде около нулата, но на Тайлър му се струваше, че е поне минус петнайсет. Напъха ръце дълбоко в джобовете си.

— Щатските патрули прочистват тези лагери регулярно, наясно си, нали?

Тя кимна.

— Не е изключено обаче там да се подвизават разни зле настроени типове — продължи той.

Тя сви рамене; изглеждаше равнодушна.

— О, да, ние двамата с теб имаме нужда или от свидетел, или от заподозрян. Затова сме тук. — Огледа се с чувството, че се намира в черна дупка. — Провалим ли се, може и да не ни се отдаде втори шанс, а не стигнем ли до дъното на тази история, случилото се във вагона ще остане неизяснено. Ще бъде в ущърб и за двама ни, особено ако пресата надуши. Не е изключено да имат информацията благодарение на нашия приятел Банър или на Медърс, или на някой, който търси безплатен обяд или услуга за в бъдеще. Хората в тези лагери не са от най-стабилните. — Потропваше с крака по заледената настилка. — Предлагам да се обединим, да си съставим добър, солиден план и да го следваме.

— Свърши ли със сводничеството? — поинтересува се тя.

— Знаеш ли, не ми пука дали ще оплескаш този случай. Имаш хубава и сигурна работа, нещо повече — уютна. Моето положение обаче е малко по-деликатно. Трябва да разреша този случай, ясно?

— Честър Уошингтън — изрече тя, разкривайки, че знае всичко за Питър Тайлър и несретното му минало. От споменаването на това име го заболя. Хвана го яд, задето го е проверявала.

Кога? По пътя от Сейнт Луис ли? А защо не се беше сетил да направи същото за нея?

— Не намираш ли за удивително, че е по-неочаквано чернокожа жена като мен да разговаря с теб, вместо да издирва през нощта гратисчии, които на всичкото отгоре може и да са въоръжени?

— Не е така — промърмори той.

Медиите бяха раздухали случая едностранчиво: обявиха го за расист, за лошо ченге, за човек с гневен нрав. Нищо от това не беше вярно, но той бе принуден да живее цял живот с лепнатото клеймо. Коментарите й го потвърждаваха.

Отдръпна се оскърбен и й направи знак да потегли, но не свали очи от нея. Изпитваше потребност да защити честта си.

— Тук е по-топло. — Тя посочи мястото до нея.

— Прави каквото си намислила. Само ми кажи кой от двата лагера ще „нападаш“. Ще стоя настрана, повярвай ми. Ще се заема с другия.

— Засегнах те, нали? — попита тя с дразнещ тон, който го разяри. Дори за миг не отклони очи от неговите. — Честър Уошингтън е свиня — прошепна тя с дрезгав глас. — Това, което ти се е случило, е обратна дискриминация. Било е нечестно и неуместно. Вече си го чувал, обзалагам се, но ако беше убил кучия син, това нямаше да се случи.

— Чувал съм го и преди — потвърди той.

— Не ми казвай, ако не искаш — подхвана наново тя.

— Няма нищо за казване.

Студеният въздух, който влизаше през отвореното стъкло, започна да я притеснява и тя усили парното в кабината.

— Влизай — повтори тя.

Тайлър заобиколи колата, за момент го обля сребристата светлина на фаровете и той се качи в луксозното возило.

— Говори — подкани го тя.

— Не, благодаря.

— Добър слушател съм — увери го тя. — Колко пъти ти се е отдавала възможност да споделиш историята с афроамериканец?

— Може би някой друг път.

— Тези лагери — продължи тя, леко разочарована, — как точно мислиш да процедираш ти?

— Да поискам помощ било от местните, било от щатските власти. Като арестуват някой и друг съмнителен тип. Правили са го преди и знаят какво да очакват.

— В единайсет часа вечерта?

— Поне ще съобщим, че отиваме там. Ако решат да изпратят подкрепление, хубаво. Ако ли не, поне ще дойдат да потърсят телата ни утре сутринта.

— Много смешно.

За огромно разочарование на Тайлър, авторитетът му на федерален агент не се оказа достатъчен, за да вдигне на крака илинойската полиция. Дежурният сержант, който отговори на телефона, не прояви инициатива да събуди никого. Тайлър разговаря и с някакъв лейтенант; той пък го увери, че през зимния сезон лагерите за бездомници били „почти празни“. Според служителя на реда щатските полицаи рядко щурмували тези сборища с по-малко от четирима униформени и един началник, които, естествено, не били на разположение в момента.