Ридли Пиърсън - Паралелни лъжи

Никога не бе имал особено високо мнение за света на наемните ченгета и за тенекиените им звезди, но като видя благополучието на частните охранители, се запита дали Прийст не би казала добра дума за него в Северното жп обединение. С къщата му, обявена за публичен търг, работа като частен охранител изведнъж му се стори примамлива.

С всеки изминат ден Тайлър се притесняваше, че ще загуби къщата. Първо му спряха заплатата, няколко месеца по-късно го уволниха от отдела и той пропусна да направи пет вноски. Сега домът му се намираше под възбрана. През последните две години не само загуби Катрина, гаджето си. След злополучното нападение и повдигнатото в пресата обвинение в расистки наклонности преустановиха връзката си. Сега се стремеше да задържи последната брънка от предишния си начин на живот — къщата — неговото мерило за нещата. Не че толкова му трябваше дом. Беше разпродал повечето от вещите си: стереоуредбата, обзавеждането за трапезарията. В момента едно малко жилище щеше да му е повече от достатъчно. Имаше обаче нещо друго. Благодарение на кметската поощрителна програма, насърчаваща полицаи да се заселват на места, където присъствието им е най-необходимо, той превърна намираща се в що-годе приемлив квартал, обрасла с плевели сграда с излющена мазилка и почти пред разпадане в истинско бижу. Нямаше значение, че само неговата морава в квартала беше окосена; не се бе нанесъл там, за да се прави на герой, а за да се сдобие със собственост. Не му пукаше, че съседите му обърнаха гръб заради обвиненията в расизъм, които се появиха в пресата след нападението. След толкова пот и труд това беше неговият дом и не искаше за нищо на света да го загуби. С малкото, останало в живота му, за него беше важно да запази къщата си.

Късно снощи се обади на приятеля си — адвокат Хенри Хепъл — който водеше делото срещу банката. Идеята беше Хенри да измисли план как да навакса плащането на пропуснатите вноски и да ги убеди, че ще продължава да се издължава редовно, но всичко това щеше да е трудно. Сегашната му работа не бе по договор, а по-скоро по договореност за няколко дни на хонорар, въпреки че шефът му — Лорън Ръкар — предложи великодушно да се застъпи за Тайлър пред банката.

По време на телефонния разговор Хепъл направи опит да звучи бодро, но си личеше, че иска да окуражи падналия духом приятел и това депресира Тайлър още повече.

Натисна педала на газта да увеличи скоростта, разтревожен, че Прийст ще го изпревари в провеждането на главните разпити. Идеята да я преследва като жаден за сведения журналист не му се нравеше. Не така трябваше да действа правосъдието. Освен това въпросът, който ги накара да скочат в колите, зададе Медърс, а не тя: къде за последен път е спирал кървавият вагон? Логичен въпрос; да се установи откъде е започнало всичко. Ако той не го беше направил, Прийст определено щеше да го зададе. И сега — в резултат на това — той препускаше по междущатската магистрала. Независимо от обясненията на Прийст, Тайлър не приемаше присъствието й. Усещаше, че става въпрос и за още нещо. Да изпратиш с частен самолет човек да разследва намирането на мъртво тяло в товарен вагон? Независимо дали ставаше въпрос за Железопътния убиец, или не, звучеше безсмислено. Тогава как се обяснява присъствието на Прийст, чудеше се той. И макар да не му се искаше да мисли за това, се запита също защо Ръкар му предложи работа за три-четири дни, вместо да изпрати някой от редовните следователи на НКТС. Беше му го обяснил твърде елементарно, но опитът на Тайлър го разколеба, а любопитството надделяваше и го подтикваше да кара по-бързо.

Чак след девет вечерта пристигна в жп депото „Тер Хаут“ — още едно огромно пространство с ръжда, релси и вагони. Видя събърбана на Прийст на паркинга. Пипна предния капак. Едва усети топлината — бе пристигнала поне преди половин час.

Притеснен от изоставането, Тайлър нахлу в офиса на Макс Шаст, нощния пазач. Нел Прийст седеше на единия от двата свободни стола, а дългото й палто бе преметнато върху другия. За пръв път Тайлър я виждаше без палто. Каква загуба. Беше облечена в светлосив вълнен костюм и тъмносиня копринена блуза с разкопчана яка. Полата й вероятно стигаше до над коляното, когато е права, защото беше доста над него, докато седеше. На пръв поглед приличаше на момиче от кориците на списанията или на супермодел. Някъде около тридесетте, тя му изглеждаше прекалено идеална — прелестна на външен вид, само да си нямаш работа с нея. Толкова красива жена носи тежък багаж. Такива живеят обградени от неоправдано много внимание. Силно опънатата й назад коса бе хваната на опашка в югозападен стил с индианска сребърна шнола, осеяна с мъниста. Носеше часовника си на лявата ръка, което предполагаше, че е деснячка; на дясната имаше обикновен сребърен пръстен. Китката й бе толкова фина, че каишката на часовника стоеше свободно като гривна. Огледа я обстойно за татуировка, скрита на провокативно място, малка розичка може би. Посочи палтото й. Тя го придърпа от стола и го преметна върху скута си.