Ридли Пиърсън - Паралелни лъжи

Изработените във Франция пътнически вагони имаха помещение за техниката в съседство до тоалетната, пригодена да бъде използвана и с инвалиден стол. Самото помещение за техническа поддръжка бе разделено от пода до тавана на две с плътна пластмасова преграда, която предпазваше чувствителната електроника. Зад тази преграда оставаше място, колкото човек да застане прав.

— Дори се съмнявам, че тези типове подозират за съществуването на електронното отделение — изсумтя Купърсмит.

— Значи, всъщност съм заключен вътре?

— Да, докато аз или някой от моите хора не дойде да те отключи. Така е. Но пък в това се състои цялата прелест. Искам да кажа: кой ще се сети да погледне там?

— Страдам от клаустрофобия — обясни Тайлър. Запита се дали Алварес знае за тези пространства. — Няма да стане.

— Тогава ти ми кажи как да стане — тросна се началникът на поддръжката.

— Предаде ли съобщението ми на агентката? — попита Тайлър.

— Да.

— Ти или някой от екипа ти ще бъдете ли във влака по време на изпитанието?

— Аз и още четирима. Двама отпред, в машинното отделение, и двама отзад, в пети вагон. В случай, че има нужда от нас.

— Човек може ли да мине между локомотива и пътническите вагони, когато влакът се движи?

— Разбира се. Без проблеми.

Тайлър подозираше, че охранителите няма да обърнат особено внимание и дори няма да забележат, ако двама дежурни по поддържането са на подвижните седалки в машинното отделение. Освен това те търсеха Алварес, латиноамериканец, а не бивше ченге, работещо под прикритие. Същевременно всички в пътническите вагони — дори хората от техническия екип — щяха да са под много по-строго наблюдение.

— Защо не ме оставиш сред хората си в локомотива? — попита Тайлър.

— Независимо от клаустрофобията ти, тук ще ти е много по-добре. Машинното отделение е малко, шумно и горещо.

— Все пак искам да съм в машинното — настоя Тайлър.

Началникът на поддръжката го изгледа странно.

— Дано знаеш какво правиш — промърмори той.

Тайлър се изкушаваше да излъже нещо, но се въздържа.

15 минути

7-и коловоз

„Пен Стейшън“

— Ще ми се да избегна клишетата как покоряваме нова територия и стъпваме в ново хилядолетие, но клише или не, наистина присъстваме на исторически момент. Ние — всички ние — стоим на перона на седми коловоз на „Пенсилвания Стейшън“ и ни предстои да осъществим пътуване, станало възможно благодарение на новите технологии, които ще революционизират пътуването с влак и в Съединените щати, и в чужбина за десетилетия напред. Горд съм да ви съобщя, че Северното жп обединение притежава някои от патентите на GPS системите и стабилизаторите на влака стрела, които ще позволят високоскоростните влакове да се движат по съществуващите трасета, и те ще останат американски. Същевременно свалям шапка на френските ни консултанти и производители от „Vitesse“ (скорост), както и на стотиците японски дизайнери, които го разработиха и осъществиха.

Гласът на Гохин кънтеше в студения циментов бункер, каквото всъщност представляваше долният етаж на „Пен Стейшън“, като същевременно вътрешно беснееше, че в последния момент началник-гарата разпореди да произнесе речта си тук, а не в широкото централно фоайе горе. Журналисти, кметът, сенаторката и помощниците й, служители от Министерството на транспорта и тълпи инвеститори потреперваха и си даваха вид, че го слушат с интерес. Гохин си даде сметка за напрегнатата програма на деня и съкрати две трети от приготвената реч.

Кийт О’Мали стоеше вляво зад Гохин и внимателно оглеждаше лицата в тълпата.

Преди много време, когато Уилям Гохин осъзна, че президентът на мрежата за доставка на хранителни продукти от национален мащаб не може да разчита на обществената система за опазване на реда да му осигури желаната охрана, привика О’Мали, „за да е полезен“. Като цяло корпорациите харчеха десетки милиони за частни охранители, но въпреки това невинаги всичко течеше гладко. Подслушваха се телефонни линии, получаваха се заплахи, правеха се изнудвания, подробности от личния живот на висшите служители излизаха на бял свят и се разпространяваха от медиите. В такива моменти на сцената излизаха хора като О’Мали и решаваха проблемите. А влаковете продължаваха да се движат, както притежателите на акции, консуматорите и политиците настояваха да правят. Гохин беше наясно с огромната задкулисна работа, без да е запознат в детайли с нея. Работата му беше да ръководи железопътната линия — трудна задача още от появата на този вид транспорт. В това отношение нещата не се бяха променили особено.