Норма Бейшър - Игра на богове

— Засяга ме, защото си плащах, за да ползвам само аз услугите ти. Обичам да получавам точно онова, за което плащам — сряза я той сърдито. — Всички тези мъже са свързани с театъра или шоубизнеса. Доколкото се досещам, смяташ да попаднеш в тези среди.

— Дори да е така — какво? — не се предаваше тя. — Да не би да твърдиш, че при всичките ти отсъствия от града не си се занимавал с други жени? Да не мислиш, че не съм чула как си се държал с онази новинарка след мача по поло в Калифорния…

Той сграбчи реверите на лилавата й копринена блуза и я притегли към себе си.

— Май наистина не разбираш, Анна — просъска той с тон, който не вещаеше нищо добро. — Не ме интересуват доводите ти. Въобще не е твоя работа какво правя, когато не съм тук. Надявам се не си забравила, че аз определям правилата.

— Пусни ме!

Красивото й лице се изкриви от гняв.

— С удоволствие. — Пусна я така внезапно, че тя залитна назад зашеметена. — Сигурно ще ти е драго да узнаеш, че детективът няма да те следи повече. Вече не ме е грижа с кого се виждаш или с кого прекарваш времето си. Дойдох тук да ти съобщя нещо важно: от този момент разтрогвам така нареченото ни споразумение.

Събра снимките и листата и ги пъхна обратно в плика.

— Не говориш сериозно, нали? — попита тя изумена.

— През живота си не съм бил по-сериозен — увери я той. — Искам да напуснеш този апартамент, а още по-добре и Ню Йорк — веднага. Разрешавам да вземеш дрехите си и личните си вещи. Нищо друго. И да те няма до довечера.

— До довечера? — Тя го погледна с ококорени очи. — Изключено.

— Направи всичко възможно да стане, Анна, защото ако си тук, когато се върна, ще те изхвърля лично — предупреди той.

— Времето няма да ми стигне…

Тя разпери безпомощно ръце.

— Да беше мислила за това, когато приемаше другите си клиенти — прекъсна я той суховато. — До седем тази вечер да те няма!

Обърна се и тръгна към вратата. Анна хукна след него.

— Негодник! — изкрещя тя. — Не можеш да постъпваш така с мен!

Той спря и се извърна, за да я погледне в очите.

— Грешиш, Анна. Не само мога, но и ще го направя.

— Но за такова кратко време… Къде ще отида?

— Това е твой проблем.

На излизане от апартамента затръшна вратата с такава сила, че една от картините падна от стената.

— Много, много ще съжаляваш, че постъпваш така с мен, Александър — извика Анна, запращайки по вратата кристална чаша за вино. Тя се разби в дървото и се посипа на хиляди парченца по килима, а Анна не преставаше да крещи обиди на родния си език.

Александър излезе от асансьора и прекоси фоайето към стъклените врати към Сентрал Парк Саут. Гневът му се бе охладил значително. Анна винаги го провокираше да показва най-лошите си черти, прецени той, поемайки към Пето авеню. Дори в момента чувстваше, че не е под контрол. Беше изпитал желание да я удари, да се разправи физически с нея заради предателството й, а не знаеше защо. Защо се чувстваше предаден? Какво значение имаше нейното поведение? Дълбоко си пое въздух. Връзката бе грешка от самото начало. Е, поне се опомни навреме.

Вървеше по Пето авеню. Не забелязваше тълпата от хора в дебели зимни палта с пакети и големи пазарски торби; не усещаше и острия зимен вятър, който рошеше косите му и зачервяваше бузите. Напусна Анна така разгневен, че дори не закопча широкия колан на палтото си, и сега пешовете се вееха яростно на вятъра. Александър не забелязваше и това. Ликвидирайки връзката си с Анна, изживяваше изненадващо за него чувство.

Чувството, че е пуснат на свобода.

Лос Анжелис, май, 1981 година

Мередит излезе от дежурната кола и хукна през паркинга към входа на телевизията. Чувстваше се изтощена. Прекара мъчителна сутрин — отрази банков обир в Марина дел Рей. По време на напрегната тричасова драма четирима мъже държаха под дулата на пистолети половин дузина банкови служители и още толкова клиенти, като заплашваха, че ще убият заложниците, ако полицията не изпълни исканията им.

В новинарската стая вече бе в ход истерията да се завършат репортажите и да се спази крайният срок за излъчване на новините в пет часа. Мередит си проби път между хора и бюра, покрити с хартия, пълни пепелници, смачкани опаковки от цигари и полупразни чаши кафе, и стигна до писалището на дежурния. Тед Хамънд, шефът на новинарите, едър мъж на петдесет и пет, наблюдаваше подчинените си. Усмихна се, като я видя.

— Вече се върна? — попита той шеговито. — Какво стана? Да не би Отрядът за бързо реагиране да се е появил прекалено бързо и да е провалил деня ти?