Норма Бейшър - Игра на богове

— Значи дори няма да го обсъдиш с мен?

— Какво да обсъждаме? — Ник не скри раздразнението си. — Нали вече си взела решение? Налагало се е да решиш нещо и си го сторила, без дори да ти хрумне да поговориш първо с мен. За какво да говорим тогава?

— Става въпрос за моята кариера. Затова аз взимам решението — отвърна тя хладно. — Бихме оправили нещата, стига да подходиш разумно.

— Излиза още, че съм и неразумен — сряза я той и хвърли фланелките в куфара. Обърна се и за пръв път я погледна. — Я да чуя, Мередит: какво да оправяме? Какво е останало помежду ни?

— Бихме могли да продължим да сме заедно и…

— През уикендите, така ли? — В тона му се долавяше откровено презрение. — Според мен няма да имаме време да бъдем заедно. Ти ще си в Ню Йорк по цяла седмица, а аз през повечето уикенди ще снимам, така че какъв е смисълът?

— Защо например да не прескачаш до Ню Йорк? Колежка от Ай Би Ес ми спомена за апартамент, който може да се наеме от неин познат — обясни Мередит. — А и аз ще отскачам на терените, където снимаш…

— Най-добре да престанем да се навиваме — прекъсна я той суховато. — Обичам те, Мередит, но не желая непълноценна връзка. До гуша ми е дошло от това: тъкмо обикнеш някого и един ден той просто си тръгва и не се връща!

Тя го изгледа, сякаш я е зашлевил. Досещаше се, че намеква за смъртта на баща си, и понеже знаеше какво изпитва Ник в този момент, съобрази, че ако остане при него, вероятно нещата никога няма да се променят. Помежду им винаги ще има клин.

— Сега ли тръгваш?

— Няма защо да отлагам.

Тя изправи рамене.

— Няма да съм тук, когато се върнеш.

Той застина на място, но не се обърна.

— Както решиш — отвърна с равен тон.

Мередит не промълви и дума. Отиде до площадката на стълбището и го видя как се отдалечава. Едва когато чу входната врата да се затръшва, заплака.

— Обаждай се. — Кей стоеше на прага на малкия кабинет и я наблюдаваше как опакова личните си вещи в кашон. — Отбивай се да се видим, когато си тук, става ли?

— Непременно — обеща Мередит. — А и ти ще ми се обаждаш, когато си в Ню Йорк, нали?

— Да, разбира се. — Кей свъси вежди, всъщност трудно се сдържаше да не се разплаче. — Едва ли някога обаче ще се озова в Ню Йорк.

Мередит си наложи да се усмихне. Старата й приятелка и довереница определено щеше да й липсва.

— Имаш възможност да отделиш време през отпуските — напомни й тя.

— Да, да… — промълви Кей скептично.

Мередит взе от бюрото снимката на Ник в рамка и я загледа.

— Сигурно е редно да я разкарам — обяви тя, но я постави в кашона.

— Ще боли… Поне известно време — сподели Кей. — Но чуй някой, минал по този път: времето наистина е голям лечител.

— Никога не съм допускала, че историята ни ще приключи по този начин — отрони Мередит тихо, като че на себе си.

— Никой от нас не го вярва, когато се стигне дотам — философстваше Кей. — Всеки път си въобразяваме, че мъжът до нас е завинаги. Но ти… Всяка жена като теб ще си намери нов мъж за нула време.

Мередит поклати глава.

— Не — промълви тя замислено. — Ще трябва да мине много, много време.

Мередит отнасяше куфарите долу, за да ги постави до подредените вече сакове. Спря за момент да огледа всекидневната и се запита дали не е забравила нещо. Още от сутринта компанията за въздушен превоз на багаж взе определени вещи. Беше продала колата си, а наетата под наем щеше да остави на летището. Закри и банковите си сметки, съобщи в пощата за промяна на адреса. Да, всичко е уредено, помисли си тя изненадана. Сякаш се разтрогваше бизнес партньорство. Всичко се свеждаше до това, кое на кого принадлежи.

Прекоси помещението и вдигна поглед към портрета на Елизабет и Дейвид. Щеше й се да го вземе със себе си, но не беше сигурна доколко е редно.

А защо не, внезапно се запита тя. Ник ми го подари — следователно е мой! Поколеба се само за миг. После свали картината от стената и я отнесе до вратата. В никакъв случай няма да посмее да си го поиска обратно, помисли си тя.

Затършува из чантата, за да открие ключовете. Внимателно освободи ключовете за къщата от голямата златна халка и ги остави в адресиран до Ник плик. Последното ми „довиждане“ — помисли си тя.

Независимо от проблемите им, независимо от натрупалата се помежду им горчивина, напускането на тази къща — и на Ник — се оказа болезнено.

Сякаш приключваше с една страница от живота си и започваше нова, без да знае какво точно ще съдържа. Сега, хвърляйки последен поглед към стаята, се запита защо се оказва толкова болезнено да скъса с някого, макар да й е ясно, че е изключено да продължи живота си с него.