Норма Бейшър - Игра на богове

Първото му действие като нов председател бе официално да съобщи пред борда на директорите — а и за пресата, — че централата на корпорацията се премества в Ню Йорк. Очакваше се това да доведе до феноменално, небивало дотогава вътрешно разрастване на компанията. Киракис не се изненада от постъпката на сина си. Знаеше, че е въпрос на време централата да смени местонахождението си. Молеше се само за едно — заради Александър и за просперитета на корпорацията — инстинктите на сина му да са точни.

През следващите три месеца Александър бе по-зает от всякога. Не броеше работните часове — най-често започваше от шест сутрин и продължаваше до два-три след полунощ. Четеше договори и всевъзможни документи, преглеждаше предложения за евентуални делови сделки. Неизменно ги обсъждаше детайлно с баща си — Киракис остана направо смаян, когато ден след ден установяваше колко задълбочено Александър познава тенденциите и хода на международния бизнес. Готов е, ликуваше вътрешно Киракис, докато наблюдаваше мълчаливо как Александър ръководи първото събрание на борда на директорите. Беше повече от готов.

През тези три месеца баща и син съумяваха да прекарват доста време заедно независимо от хаотичния работен график. Често седяха в кабинета на Александър до късно вечерта. Със зачервени от продължително четене на договори и доклади очи, той се облягаше на стола и слушаше спомените на баща си за детството му в Пирея и началните битки да основе — а по-късно да съхрани — „Атина Маритайм“, прераснала в империя. Александър бе слушал всички тези разкази, но му бе драго да ги чуе отново. Навяваха му спомени от друго време — собственото му детство в Гърция. Времето, когато бяха близки с баща му; времето, преди да се появят конфликтите, които ги разделиха. През двете години от смъртта на Мелина и двамата положиха усилия да възстановят тази близост, но сега определено беше някак по-различно. Александър го долавяше интуитивно. Сякаш баща му бе пристигнал в Ню Йорк с мисия. Ето, вече бе официално обявено, че се оттегля от делова дейност, но изобщо не отваряше дума за завръщане в Гърция. Александър не си спомняше някога да е отсъствал от там толкова дълго и не преставаше да се чуди какво точно се върти в ума на Киракис.

В края на март Александър нае офиси в Световния търговски център — там именно щеше да се установи „щабът“ на „Киракис корпорейшън“. Списание „Пийпъл“ публикува статия и снимки: новият председател лично надзирава преобзавеждането на помещенията; новият председател се разхожда из улиците на Манхатън; новият председател пуска на вода поредния супертанкер на „Атина Маритайм“ във Великобритания. Под една снимка, на която изглеждаше особено добре, текстът гласеше: „Империята на Александър — един съвременен завоевател си е поставил високи цели.“ Статията раздразни Александър — негодуваше, защото посягаха на уединението му, но баща му остана доволен от положителния тон. Щеше да допринесе за добрата популярност на Александър, твърдеше той и не пропусна да изрази мнението си, че имиджът на сина му се нуждае от радикална промяна. Медиите и международните делови среди наистина промениха значително отношението си, ала старецът не се заблуждаваше — предстоеше дълъг и труден път, преди окончателно да бъде заличен образът на известния плейбой.

— Използвай медиите в своя полза, Александър — съветвате го Киракис. — Сега те са ти нужни. Съдействай им. Промени начина, по който те гледа светът.

Александър най-после проумя колко е прав баща му имиджът на плейбой наистина му създаваше проблеми и в професионален, и в личен план.

Беше настъпило време за промяна.

Изправен до стената прозорец в кабинета на Александър, Константин Киракис се взираше замислен в мрачното мартенско небе. Връщаше се към спомените си: като юноша стоеше по доковете на Пирея, наблюдаваше промените на времето и се опитваше да предугади появата на буря, преди да се е развихрила на сушата. Работи ли човек с кораби, припомни си той сега, важно е да знае предварително промените в метеорологичните условия. Разтърка уморените си очи. Даде си сметка, че прекарва голяма част от времето, живеейки в миналото. Дали защото му оставаше малко време на земята? Често потъваше в мисли за хора и събития, за които не се бе сещал от години: хора, с които бе работил по доковете като хамалин; за разнебитените колиби, където бе живял; как като дете гладът го тласкаше да краде на дребно от местните търговци; проститутката на средна възраст — бе на четиринадесет години, когато тя му показа как се прави секс. Вярно е, мина му през ума сега, че преди смъртта човек наистина вижда живота си като на филмова лента.