Норма Бейшър - Игра на богове

Всички, включително и Александър, възприемаха това негово посещение в Ню Йорк като завършек на активната му кариера. Всъщност друга беше основната му цел: да прекара възможно по-дълго с Александър през малкото време, което му оставаше. Толкова години бяха разделени, че сега изпитваше потребността — повече от всякога — да се сдобри със сина си. Как да накара Александър да разбере защо се съпротивляваше толкова много срещу решението му да се премести в Щатите? Как да му обясни отминалите си страхове, че колкото повече остане тук, толкова по-голям е рискът да разбере що за човек е всъщност баща му? Как да разкрие на Александър облика на човека отвъд легендата? Как да сподели на какво е бил готов, за да осигури бъдещето на империята „Киракис“?

Александър беше гъвкав бизнесмен с остър нюх. Знаеше, че понякога е необходимо да настъпиш някого, да раздадеш някой и друг удар, за да получиш желаното. Но дори Александър — въпреки всичките му амбиции — не би разбрал защо е постъпвал така. И как да го направи? Дали синът му ще прости носения цял живот грях? Как да забрави мъката и болката, които се е налагало да преживява толкова години, независимо от причината?

Киракис се замисли за Мелина и за обещанието си преди смъртта й. През изминалите оттогава години така и не го изпълни. Гласът й продължаваше да отеква в съзнанието му: „Трябва да намериш покой с Александър. Сложи край на лъжите, на тайните. Намери мир. С Александър и със себе си“. Но от къде да намери смелост да направи необходимото? Прости ми, matia mou , помисли си той. За пръв път през всичките ни години заедно ти дадох обещание, което не съм в състояние да изпълня.

В горната част на стомаха го преряза остра болка — пореден знак на изтичащото време. Преди две седмици бе провел дълъг презокеански телефонен разговор с Перикъл Караманлис, а после се консултира с доктор Ерик Лангли — водещ онколог в болницата „Мемориал“. Лангли уреди да му направят няколко изследвания, без да отсяда в болницата: сканираха черния му дроб, провериха костната система, взеха куп кръвни проби, направиха маса рентгенови снимки. Новините се оказаха лоши. Онова, което Караманлис смяташе за белодробен рак, се бе разпространило към черния дроб и гръбначния стълб. Лангли спря химиотерапията, назначена от Караманлис в Гърция, и предписа болкоуспокояващи, като обясни, че всичко друго вече е безполезно. Прекалено късно е да се направи нещо срещу смъртоносните клетки, сподели той откровено пред Киракис. Те се разпространяваха стихийно като горски пожар из организма на пациента. Химиотерапията не влияела на белодробния рак. Посъветва го да остане в болницата, но получи категоричен отказ. Не още. Първо трябваше да каже на Александър.

Киракис се закашля — същата остра, неконтролируема кашлица, която го мъчеше от месеци. При появата му в Ню Йорк Александър изрази загриженост, но Киракис твърдеше, че не е нещо сериозно — чисто и просто резултат от продължителното пушене през годините. Донякъде отговаряше на истината: започна да пуши на деветгодишна възраст. Караманлис беше убеден, че и това определено е допринесло за разпространяващия се сега в организма му рак. Продължи да кашля — всъщност не можеше да спре. Дишаше трудно. По носната му кърпичка имаше кръв. Свлече се на стола до бюрото и се опита да си поеме въздух. Най-сетне кашлицата премина и той позвъни за прислужника, който се появи незабавно.

— Мартин, веднага повикай линейка — едва прошепна той. — Ще постъпя в болницата „Мемориал“. — Извади визитка от джоба си и я подаде на младежа. — Обади се на този човек — доктор Лангли — и му кажи да ме чака там.

— Сър, ако… — започна обърканият Мартин.

— Моля те, Мартин. Няма никакво време. — Киракис се бореше за всяка глътка въздух. — Извикай линейката… Бързо. И се обади на сина ми. Кажи му къде съм.

— Да, сър.

Мартин вдигна слушалката и бързо набра.

Времето ми свършва, помисли си Киракис. По-бързо, отколкото предполагах.

Александър пристигна в „Мемориал“ минути след като приеха баща му. Пред стаята на Киракис го пресрещна доктор Лангли, въведе го в съседна зала и затвори вратата — знак, че не желае да ги безпокоят.

— Най-добре да поговорим, преди да видите баща си — започна направо лекарят. — Той сподели, че не знаете за истинското му състояние.

— Точно така — отвърна Александър суховато. — Какво точно е състоянието му?

— В болницата е регистриран като страдащ от неразположение на белите дробове и гръбнака, чернодробен карцином и пневмония — отговори доктор Лангли. — Казано на обикновен език: рак на белите дробове, гръбнака, черния дроб и вероятно на други органи. Около сърцето му се събира течност. Изследването показва наличие на злокачествени клетки. Черният му дроб почти не функционира. Пневмонията е резултат от отслабването на дихателната система. Предписах антибиотици и аерозолни пари.