Норма Бейшър - Игра на богове

— От колко време е… така? — попита Александър, без да откъсва очи от пода.

— Според мен се разпространява из организма му от година, вероятно и по-отдавна.

Александър вдигна учудено поглед.

— Знае това от година?

— Не — отвърна лекарят бързо. — Смятам, че състоянието му е такова вероятно от година. Той всъщност го знае от три-четири месеца. Открил го е лекарят му в Гърция. Препрати го при мен, когато баща ви решил да остане в Ню Йорк.

— Караманлис — произнесе Александър бавно, но в тона му се долавяше гняв.

— Да. — Лангли замълча. — Докато баща ви потърси медицинска помощ, докато ракът бил открит, той вече се е разпространил и по другите органи. Никой не е бил в състояние да направи нещо. Било е прекалено късно.

Александър кимна и стисна длани.

— Колко… — Не довърши изречението.

— Не много — отговори Лангли честно. — Прекалено немощен е. Налага се, естествено, да остане в болницата. Тук ще му осигурим съответните грижи. Ще го наблюдаваме внимателно, за да се предотврати повторно натрупване на течност около сърцето. Ще го включим и на система за дишане — той вече не е в състояние да диша сам. Предполагам, че ще остане тук до…

Сви рамене.

— Разбирам — промълви Александър. — Но не ми се вярва да иска да остане тук. Положително ще желае да се прибере вкъщи — в Гърция, — за да умре там.

Лангли поклати глава.

— Изключено! — отсече той без никакво колебание. — Дори и по въздух не би издържал такова дълго пътуване. В никакъв случай не бих дал съгласието си. Няма да го изпиша от болницата.

Александър се замисли за момент.

— Ще се опитам да го разубедя — рече той тихо, — но не обещавам нищо. Понякога баща ми проявява рядка упоритост.

— Знам — увери го Лангли с уморена усмивка.

— Бих искал да го видя.

Александър се изправи.

Лангли кимна.

— Питаше за вас — сподели той и също стана. — Но не се задържайте дълго. Дал съм му успокоителни.

В опит да се овладее Александър сведе поглед. Лекарят го заведе до вратата. Александър влезе в стаята и пристъпи към леглото. Баща му лежеше със затворени очи. От носа му стърчаха тръбички, а в свивката на ръката имаше система. Стабилното бипкане на апарата, следящ сърдечната дейност, действаше успокоително.

Наведе се и леко докосна гърдите му. Дишането на баща му беше затруднено.

— Татко — промълви Александър.

Киракис бавно отвори очи.

— Александър — прошепна той дрезгаво, — радвам се да те видя…

— Защо не ми каза, татко? Защо винаги криеш нещо от мен?

— Исках да те пощадя — отвърна баща му с пресипнал глас. — Не ми се щеше да хабиш енергия в тревоги по мен. И без това нищо не може да се направи, а сега те чакат толкова задачи… Все важни неща за бъдещето ти…

— Затова така внезапно реши да се оттеглиш, нали? — попита Александър, вперил изпитателен поглед в лицето на баща си.

— Знаех, че не ми остава много време. — Гласът на Киракис вече едва се чуваше. — Най-много от всичко желаех да прекарам това време с теб, да наваксаме онова, което загубихме през последните няколко години, да те подготвя за председател на борда… — Закашля се. Бореше се за всяка глътка въздух.

— Татко — обади се Александър с треперещ глас, — съзнавам, че изчаках прекалено дълго, за да ти кажа това, но искам да знаеш — обичам те.

През следващите две седмици Александър прекарваше дните до леглото на баща си. Понякога просто седеше, друг път разговаряше с него. Киракис минаваше през различни състояния: ту не откликваше под въздействието на обезболяващите, ту мисълта му работеше забележително ясно. На моменти дори седеше и водеше сериозни разговори със сина си. Беше блед и с изопната кожа, отслабна доста, едрата му снага измършавя, но на Александър все не му се вярваше, че баща му наистина си отива от този свят. Винаги го беше смятал за безсмъртен. Дори след кончината на майка му, когато за пръв път си даде сметка колко уязвими са всъщност родителите му, не си представяше, че баща му — живата легенда, исполин сред мъжете — ще бъде застигнат от същата участ.

Една вечер, когато Киракис бе по-бодър от обичайното, настоя да си поговорят.

— Знаеш ли, Алекси, не бих се тревожил толкова от смъртта, ако бях сигурен, че няма да си сам — сподели той.

Очите му се впиха в Александър въпросително. Синът поклати глава.

— Досега не съм извадил късмета, споходил теб и мама — отвърна той тихо.

— Сполучлив брак и деца, Александър — те са не по-малко важни от властта. Дори заслужават повече — каза Киракис. — Даже аз никога не съм се съмнявал в това.