Норма Бейшър - Игра на богове

Вярно е, мина й през ума. Част от живота й приключи…

Атина, декември, 1981 година

— Колко време ми остава, Перикъл? — попита Константин Киракис, закопчавайки ризата си. — И не ме щади. Изключително важно е да знам, особено сега. Толкова много има да се свърши, и ако разполагам с малко време…

— Шест месеца — отвърна Караманлис мрачно. — Най-много шест месеца. Не е изключено и по-малко. Дори е по-вероятно да е по-малко.

— Даже при цялата ми мобилизация? — Киракис изгледа лекаря изпитателно. — Много е важно. Трябва да си напълно откровен с мен.

Караманлис поклати глава.

— Тези работи не се предсказват. Няма гаранции, става ли дума за рак — отвърна той искрено. — Константин, когато раковите клетки започнат да се разсейват, обикновено го правят по лимфен път. Имат свойството да атакуват първо жизненоважните органи — сърце, дробове, бъбреци, мозък…

Киракис се намръщи.

— Искаш да ми кажеш, че накрая няма да контролирам нещата ли?

— Не съм в състояние да дам никакви гаранции — отвърна Караманлис. — Не е изключено да се нуждаеш от химиотерапия или от кобалтово лечение.

Киракис го изгледа втренчено.

— Чрез тези терапии ще спечеля ли време?

— Месец-два или малко повече — отвърна лекарят тихо. — Ракът е твърде напреднал. Ако го бяхме открили по-рано…

— Няма смисъл да гадаем какво е щяло да бъде — прекъсна го Киракис мрачно. — Нищо не може да се направи, за да спре процесът или дори да се забави, ясно ми е. Сега ми предстои единствено да подготвя Александър да поеме цялостния контрол върху корпорацията.

— Възнамеряваш да споделиш с Александър състоянието си…

— Ни най-малко — увери го Киракис без колебание. — Ти също не бива да споменаваш пред него нищо. В никакъв случай! Няма да допусна синът ми да ме наблюдава през последните ми дни в очакване всеки момент да се строполя мъртъв. Не желая да го натоварвам и да се чувства задължен да бъде до мен до края. Сега има други, по-важни неща, с които Александър да запълва времето си.

— Не смяташ ли, че има право да знае? — не отстъпваше Караманлис.

Киракис се обърна гневно към него.

— Правото да му кажа, или да не му кажа, е мое, Перикъл — отвърна той ядно. — Искам да го пощадя възможно по-дълго. Толкова ли е нередно?

— Не — съгласи се Караманлис. — Но според мен ще му бъде неприятно, че си го държал в неведение по толкова важен въпрос. И без това има чувството, че вече не му казваш доста неща. Ако споделиш…

— Не — отвърна Киракис категорично.

Частният самолет приближаваше летище „Кенеди“. Киракис се облегна на седалката и затвори очи. Масажира слепоочията си с върховете на пръстите, изтощен след дългия полет. Не му се пътуваше, но се налагаше да разговаря с Александър. А разговорът трябваше да бъде лице в лице. Поне това дължеше на сина си. Предстоеше да го подготви за предстоящата му задача и след седмици колебания Киракис стигна до заключението, че начинът да го направи както трябва, е един.

С приземяването на самолета загрижен служител на летището го посрещна и му съобщи, че Александър е уредил да мине безпрепятствено формалностите. Киракис се запита защо синът му си е направил този труд. Толкова често бе пътувал до Ню Йорк — особено през последните години, — че едва ли се налагаше. Защо го прави сега, чудеше се той. Именно тогава ги видя: тълпа репортери и фотографи до оградата около мястото, където частният самолет обикновено спираше. Щом го забелязаха, започнаха да го викат по име, заблестяха светкавици.

— Господин Киракис, вярно ли е…

— Слуховете са, че смятате да се оттеглите…

— Синът ви ли ще бъде новият председател…

— Свързано ли е с вашата…

— Още една снимка, ако обичате…

Киракис махна към тях.

— Без коментар — промърмори той суховато.

Как се бе случило, запита се той. Как така бързо са стигнали слуховете за оттеглянето му до Ню Йорк? Знаеше, че разни служители от офисите в Атина тутакси заподозряха нещо, когато задвижи машината и започна да прехвърля все повече и повече власт на сина си, но се надяваше да обсъди решението си с него, преди журналистите да узнаят намеренията му. Дали Александър е дочул слуховете?

— Съжалявам за случилото се, господин Киракис — извини се придружителят му. — Нямам представа от къде журналистите са научили часа на пристигането ви.

Киракис поклати глава.

— Кой ги знае как набавят информацията си! Репортери — изсумтя той неодобрително. — Колко по-лесен щеше да е животът ми без тях!