Норма Бейшър - Игра на богове

— Вече си приела? — Ник зяпаше Мередит потресен. — Как си могла да отговориш ей така, без първо да го обсъдиш с мен?

Тя издържа на погледа му.

— Нямаше какво да обсъждаме! — заяви без колебание. — Ако щеше да снимаш филм и това означаваше да си на терен няколко месеца, щеше ли да се консултираш първо с мен, или щеше да дадеш отговора си на студиото още преди съвещанието да е свършило?

— Това са различни неща — парира той. — Знаеш го.

— Нищо подобно не знам! — сряза го тя. — Именно в това е проблемът, Ник. Вече имам чувството, че изобщо не те познавам!

— Нещата са двупосочни, забрави ли? — избухна той. — Не ти ли казах миналата година, че ако приемеш ангажимента в Ню Йорк, всичко между нас ще се промени? Не предсказах ли, че е просто въпрос на време да ти предложат нещо постоянно? Господи, та ти не си същата, откакто се върна! Какво ли не предприех да закърня нещата…

— Не е така! — възнегодува Мередит. — Само ти си се старал, така ли? А аз съм злодейката, задето не съм го разбрала и не ти позволявам да контролираш живота ми? Не съм майка ти, Ник! Просто няма да се откажа да следвам хода на своя живот, за да направя теб щастлив!

— Та ти само дето не си ме изключила от живота си! — не й остана длъжен той. — Да не мислиш, че не забелязвам? Господи, дори когато те любя, имам чувството, че не си истински с мен…

Мередит го погледна невъзмутимо.

— Хрумвало ли ти е някога, че тази липса на ентусиазъм може да се дължи на твоето отношение?

В гласа й звучеше обвинение.

— Не — отвърна той редено. — А на теб?

— Някога ми се струваше, че сме нещо специално — заяви тя. Произнасяше думите отчетливо, сякаш оставяха неприятен вкус в устата й. — Имахме толкова общи разбирания, самите ние сме толкова еднакви. Ти знаеше какво е да водиш битки. Наистина смятах, че има шанс нещата помежду ни да вървят идеално. — В очите й се появиха сълзи. — Исках да е идеално.

— Но явно не достатъчно силно.

Ник грабна сакото си и с решителни стъпки се отправи към вратата.

Мередит се загледа след него.

— По този начин ли ще разрешиш всичко, Ник? Просто ще избягаш от проблема.

Той не отвърна.

— Къде отиваш?

Извърна се да я погледне в лицето.

— Наистина ли ти пука?

— Разбира се!

— Излизам! И не си прави труда да ме чакаш. Не че би го направила всъщност.

Излезе и затръшна вратата така силно, че цялата стена се разтресе.

Мередит обгърна раменете си с ръце, по бузите й се стичаха сълзи. Къде се объркаха нещата, запита се тя.

В три сутринта Ник още не се бе върнал. Мередит седеше на дивана в тъмнината, прегърнала голяма декоративна възглавница. Предстоеше му да замине за Шри Ланка след броени часове. Отново снимки на терен. Няма начин да не се прибере вкъщи, за да опакова багажа си. Но дали тя щеше да е тук, когато се появи?

Ник бе прав, макар първоначално тя да не го признаваше. Наистина се беше променила. Откакто се върна от Ню Йорк, не беше същата. Там вкуси стандарт на живот, за какъвто бе мечтала от детските си години, а сега вече копнееше за него. Животът й с Ник беше действително бляскав и вълнуващ — коктейлите, събиранията и премиерите й доставяха удоволствие, — но в Ню Йорк се оказа различно. В Манхатън тя попадна под светлината на прожекторите и подобно внимание твърде много й допадаше. Забелязваха нея, а не Ник и това потвърди нещо, което винаги бе усещала дълбоко в себе си: не е жена, способна да живее в сянката на който и да било мъж, независимо колко го обича.

Обичам те, Ник, помисли си тя. Въпреки всичко случило се напоследък помежду им, никога нямаше да забрави колко чудесно бе началото.

Докато той не се опита да й отнеме мечтите.

Мередит не усети кога е заспала. Събуди се рязко и отначало не осъзна къде се намира. Видя възглавницата в ръцете си и се сети. Къщата беше тъмна и тиха. Нищо чудно този път Ник изобщо да не се върне вкъщи, помисли си тя. Погледна часовника над камината. Пет и половина. Реши поне да си легне в леглото и да открадне още два-три часа сън, преди да отиде на работа.

Тръгна нагоре по стълбите и чу шум в спалнята. Спря и се заслуша с разтуптяно сърце. Ето — отново. Разбира се! Ник все пак се е върнал. Вероятно още й се сърди и затова не я е събудил. Стигна до площадката и отвори вратата. Най-напред забеляза куфара. Ник, приведен над шкафа, взимаше купчина фланелки.

— Събираш си багажа и смяташе да тръгнеш? Без дори да си кажем довиждане? — попита тя.

Той не я погледна.

— Казахме си всичко още снощи — отвърна ледено.