Норма Бейшър - Игра на богове

В черните му очи се появиха злоради пламъчета.

— Като не искаш да вечеряш с мен, защо не пийнем едно по-късно и да обсъдим интервюто? Отседнал съм в „Уилшър“.

— Вече ти казах, че не мога. Не и тази вечер.

— Искаш ли да вземеш интервюто, Мередит? — настойчиво попита той.

— Искам го — призна тя, — но само толкова. Ако си склонен да приемеш нещата така и да обсъдим деловата част, ще се срещна с теб утре на обяд в „Ла белла фонтана“.

Той поклати глава.

— Опасявам се, че е невъзможно. Заминавам за Ню Йорк сутринта. Много жалко, че не успяваме да постигнем някакво споразумение. Ти искаш интервюто, но аз пък искам теб.

Тя го погледна, изумена от прямотата му.

— Съжалявам.

Тръгна си, без да погледне назад.

Докато я наблюдаваше как се отдалечава, за пореден път Александър се смая от въздействието на тази жена върху него. Бе имал някои от най-красивите жени на света, които не само бяха склонни, но и копнееха да споделят леглото му. Анна го чакаше в Ню Йорк. Анна с изключително вещите си ръце, устни и опияняващо тяло. Анна, чийто еротичен опит задоволяваше и най-необичайните му желания. А той постоянно мислеше единствено за Мередит Кортни — златокосата, синеока и темпераментна Мередит, която сякаш никак не се интересуваше от него. Мередит, която дори не бе негов тип и не бе тъмна и знойна като другите му жени. Мередит, която го омайваше повече от всяка друга. Какво я правеше така специална и го караше да я желае все повече и повече? Може би твърдият й отказ да му се предаде го привличаше така, както никога не му се беше случвало. Изкушаваше се да отложи завръщането си в Ню Йорк, да остане в Калифорния и да обядват заедно. Това ще е начало, мина му през ума. Заслужава си да й даде проклетото интервю, ако това би означавало, че тя най-накрая ще му принадлежи, пък било то и за една нощ. Но Александър съзнаваше, че е изключено. Баща му пристигаше от Атина същата вечер, а за утре следобед бе насрочено събрание на борда на директорите. Последното нещо, което му бе необходимо в момента, бе да разсърди стария пират и да пропусне събранието заради опита да съблазни жена, която неизменно му отказва. Не. Ще се наложи Мередит да почака. Засега.

Следващия път, помисли си той и потъна в тълпата. Непременно следващия път.

Ню Йорк, януари 1981 година

От прозореца на спалнята в апартамента на Сентрал Парк Саут Анна наблюдаваше падащия сняг с отвращение. Цяла нощ валя. Бяла пелена, засега неизцапана от пешеходците, покриваше парка, където скоро щяха да нахълтат тълпите. На повечето хора, разсъждаваше тя, гледката би се сторила красива. Но за Анна Константелос — жена нито сантиментална, нито романтична — това означаваше просто поредния студен, неприятен за пазаруване ден. По Пето авеню такси се намираше трудно дори при обичайни обстоятелства, а в ден като този щеше да е направо невъзможно.

Дяволите да го вземат Александър, помисли си тя с горчивина. Защо не й разреши да използва лимузината му поне докато отсъства от града? Дори след неколкократните й протести ясно й даде да разбере, че е изключено. Шофьорът, обърна й внимание той, трябва да бъде на негово разположение двадесет и четири часа в денонощието и да осигурява колата при първо повикване.

Напомни колко много е получила вече от него: живее в апартамента, който по-рано държеше празен, за да оказва гостоприемство на високопоставени шефове от корпорацията и на делови партньори; има много пари, за да задоволява страстта си към красиви дрехи и всякакви луксозни прищевки; купува й бижута и кожи; води я в най-изискани заведения. В замяна очаква тя да се грижи за сексуалните му потребности. Анна бързо схвана, че е по-щедър, когато го задоволява в леглото. Там той проявяваше грубости и особена настойчивост, а сексуалните му апетити нямаха граници. Когато я обладаваше, тя продължаваше да изпитва чувството, че страстта му е резултат от някаква ярост, а не на горещо желание. Помежду им не съществуваше истинска близост. Не че Анна я желаеше — правеше го единствено заради парите, — но на моменти дори тя се плашеше от поведението на Александър. Той вече не си правеше труда да се посвещава на дълги любовни игри. Просто се задоволяваше и я оставяше сама. Сексът бе бърз и брутален; тялото му така я насилваше, че после се чувстваше, сякаш са я били. А изразът в очите му… Приличаше на обсебен от демони мъж. Никога през осемте месеца, откакто му стана метреса, не го попита за това. Анна знаеше мястото си при Александър. Докато го задоволява сексуално, щеше да й дава почти всичко, което поиска, а това бе единствено важното.