Норма Бейшър - Игра на богове

— Добре. — Помълча малко. — Толкова искам да остана будна и да го дочакам.

— Не се бори със съня. Нужна ти е почивка, за да съхраниш силите си — промълви той нежно и приглади гъстите й руси коси назад.

— Трябва да видя Александър — настоя тя.

— Ще го видиш, разбира се — обеща Киракис. — Ще бъде тук, когато се събудиш…

— Ако се събудя — поправи го тя. — Не… Трябва да остана будна, докато той пристигне.

— Аз ще те събудя.

— Коста, сега искам да ми обещаеш нещо. — Гласът й потреперваше. — Помири се с Александър. Желая го не по-малко от теб. Така е… Но не съм убедена дали и двамата полагате истинско усилие — отбеляза тя. — И ти, и той сте упорити мъже. Склонни да оставиш глупавата си гордост настрана, ако искаш да възстановиш отношенията си с него. — Затвори за миг очи, дишаше трудно. — Моят Коста… Само ти си способен да ми помогнеш да напусна този свят в мир.

— Как? — изненада се той. — Готов съм да направя всичко…

— Поправи сторените грешки — едва прошепна тя. В очите й се четеше непоколебима настойчивост. — Сложи край на лъжите, на тайните. Помири се най-после. И с Александър, и със себе си.

Киракис се поколеба за миг. Обърна се към Перикъл Караманлис, който току-що бе влязъл в стаята, поклати глава и отново погледна към Мелина.

— Да, matia mou — промълви той нежно. — Права си. Време е да оставим миналото зад гърба си — веднъж завинаги.

Щом хеликоптерът кацна на моравата пред вилата, Александър отвори вратата и скочи, без да дочака пилотът да изключи двигателите. Хукна към главния вход. Хелена, сега вече икономка, го чакаше във фоайето.

— Слава богу, че пристигна, Александрос! — прошепна тя и го прегърна нежно. — Тя пита за теб.

— Страшно бързах да дойда. — Очите му се стрелнаха към горната площадка на стълбището, където се появи Перикъл Караманлис, току-що излязъл от стаята на майка му.

— Тя още…

— Още е жива… но е почти накрая — увери го Хелена и избърса сълза от окото си. — Много е слаба. Животът й виси на косъм. Каза, че очаква единствено теб.

Александър кимна.

— Искам да я видя веднага — обяви той, докато лекарят слизаше по стълбите.

Караманлис поклати глава.

— Не сега — обяви той твърдо. — Тя спи и ще продължи да спи през следващите няколко часа.

Александър се втренчи в него ожесточено.

— Имаш ли представа от колко далеч идвам, за да я видя, преди да…

Млъкна. Нямаше сили да продължи. Думите заседнаха в гърлото му.

— Отлично си давам сметка какво разстояние си пропътувал — отвърна лекарят търпеливо, — но в момента, както обясних, тя спи. Няма да разбере, че си при нея.

— Въпреки това искам да я видя… Макар и за няколко минути — упорстваше Александър.

Лекарят се колебаеше.

— Добре — склони накрая. — Но наистина за няколко минути. И не се опитвай да я събудиш. Много е отпаднала. Единственото, което мога да направя за нея от тук нататък, е да я облекча донякъде. И не възнамерявам да се откажа.

Александър въздъхна дълбоко.

— Разбирам — промълви той. — Няма да остана дълго, но трябва да я видя.

Хелена го хвана за ръката точно когато тръгваше по стълбата.

— Баща ти те чака в библиотеката, Александрос.

Александър кимна.

— Кажи му, че ще отида при него веднага след като видя мама — помоли той.

— Добре. — Тя помълча. — Радвам се, че си дойде вкъщи. Само ми се ще причината, която те връща при нас, да беше друга.

— И на мен, Хелена…

Извърна се и с бавни, но решителни крачки тръгна нагоре по стълбите. Ясно съзнаваше, че колкото и да се бе подготвял за това, никога няма да бъде достатъчно твърд да приеме смъртта на майка си. Никога.

Влезе в спалнята. Медицинска сестра в бяла престилка следеше показанията на апаратите. Погледна Александър неодобрително.

— Не е редно да влизате тук. Тя е под въздействието на успокоително. Доктор Караманлис не би одобрил…

— Доктор Караманлис знае, че съм тук — увери я Александър. — Пропътувах голямо разстояние, за да дойда при майка си, и искам да прекарам няколко минути насаме с нея.

— Не смятам, че е редно…

На прага се появи Перикъл Караманлис.

— Всичко е наред, Пенелопа — обади се той. — Синът на госпожата няма да стои дълго. Нали, Александър?

Александър го изгледа убийствено.

Караманлис и сестрата излязоха. Александър взе стол и седна до леглото. Майка му спеше. Изглеждаше съвсем спокойна. Ако човек не знаеше, едва ли би повярвал, че е толкова близо до смъртта. Но когато се вгледа по-внимателно, забеляза колко блед, почти тебеширен е цветът на кожата й. Очевидно бе отслабнала извънредно много. Лицето й бе изпито, особено около очите, бузите й бяха хлътнали. Обикновено заоблените й скули сега стърчаха и й придаваха почти мъртвешки вид. Александър, който не помнеше дори като дете да е плакал, сега с мъка задържаше сълзите си. Взе ръката й. Беше студена. Студът на смъртта вече идва, помисли си той.