Норма Бейшър - Игра на богове

— Надявах се. — В тона на Александър се долавяше презрение. — Очевидно на някой от доверените ви лица не бива да се разчита да си държи езика зад зъбите.

Влязоха в основния терминал и тръгнаха през препълнената с хора зала, внимателно наблюдавана от трима охранители. Ниският оплешивяващ мъж трудно догонваше широките бързи крачки на Александър. Молеше се от тук нататък всичко да е наред. Знаеше колко силно Александър Киракис ненавижда да чака, каквато и да е причината. В момента най-много от всичко на света желаеше да преведе Киракис през митницата и да го качи на очакващия го хеликоптер възможно по-бързо.

Вече ядосан, Александър дори не се опитваше да прикрие недоволството си. Изчака с мълчаливо нетърпение старателният митнически служител да подпечата паспорта и да му го върне. Фредерик Казомидес, старши вицепрезидент на европейското подразделение на „Киракис корпорейшън“, го посрещна след митницата и го съпроводи до хеликоптера, готов за излитане в друга част на летището.

— Съжалявам за състоянието на госпожа Киракис — подхвана Казомидес, докато крачеха бързо по пистата. — Трудно е да се намерят думи, с които човек да изрази…

— Не се притеснявай. Разбирам — прекъсна го Александър тихо. — Знаеш ли какво е състоянието й в момента?

Казомидес сви безпомощно рамене.

— Не мога да кажа. От няколко часа не съм разговарял с баща ви. Той спомена, че положението е доста сериозно и е само въпрос на време… — Забеляза измъченото изражение на Александър. — Уверявам ви, че искрено съжалявам.

Александър кимна, но остана безмълвен. В този момент всички думи му се струваха безсмислени.

Пилотът на хеликоптера ги забеляза и включи двигателите — показваше, че е готов да потегли веднага. Александър се обърна към Казомидес.

— Благодаря ти, Фредерик — рече той тихо.

Изтича по пистата, закрил лице с ръка, за да се предпази от светлините на прожекторите и силния вихър от въртящите се перки на хеликоптера. Влезе в машината и още веднъж погледна към Казомидес; после хеликоптерът се издигна във въздуха и пое рязко на юг към целта си.

На Александър му се стори, че полетът от Атина до частния остров на семейство Киракис — сравнително късо разстояние по въздух — продължава безкрайно. През цялото време остана смълчан — неуспешно се опитваше да си припомни кога за последен път си е бил у дома. Живееше в Ню Йорк от близо девет години, а през годините, докато учеше — в Бостън. Продължаваше да мисли за острова като за дом. Най-скъпите спомени от детството му бяха там. Именно онези години, даде си сметка сега сметка Александър, се оказаха най-спокойните през живота му.

Островът принадлежеше на семейството на майка му от времето на балканските войни. Представляваше част от зестрата й. Баща му се справил с тази неблагодатна земя, недокосвана години наред — беше я превърнал в рай. Имаше конюшни за конете, които Александър обожаваше, изкуствено сладководно езеро, резерват за дивеч, пристанище за яхтата им „Дионис“ и писта за кацане на малки самолети и хеликоптери. Вилата тънеше в цветя и зеленина, а из парка се виждаха безценни старинни скулптури и специално проектиран фонтан на прочут римски скулптор. Построена върху билото на най-високия хълм на острова, великолепната вила имаше четиридесет стаи — поддържаха ги двадесет и пет прислужници. Отвън приличаше на просторна испанска хасиенда, но интериорът напомняше кътче от Версай. Доказателствата за огромната любов на майка му към всичко френско е забелязваха навсякъде: от мебелировката — предимно френски антики — до картините на импресионистите по стените. Тъканите, покриващи стените, тапицерията, завесите, бяха в деликатни нюанси на синьо, зеленото и бежово. Покривките за маса и приборите бяха от най-добрите магазини в Париж. Прекрасният килим във фоайето и огромният кристален полилей в трапезарията в миналото са украсявали един от те на Лоара. Александър неволно се усмихна. Баща му често споменаваше, че макар и родена в Атина, майка му е французойка по сърце. На острова имаше и дванадесет бунгала за гости, ала и до ден-днешен Александър не разбираше защо баща му ги бе построил. Откакто се помнеше, на този остров не бяха допускани никакви посетители. Поддържаха се изключително строги мерки за сигурност. Киракис не криеше дълбоката си неприязън към всякаква намеса в ревниво пазеното уединение и се бе постарал да не се появяват нежелани натрапници. Усилията му имаха забележителен успех. Островът бе единственото място в света, където Александър винаги намираше спокойствие и папараците не можеха да го последват.