Норма Бейшър - Игра на богове

— Да, сър.

Той се обърна към висшите ръководители.

— Налага се да ме извините. Незабавно трябва да замина за Гърция.

Гледаха го смаяно как стремително излиза от съвещателната зала.

Джордж го догони в кабинета му, когато вече си обличаше палтото.

— Да не би да си загуби ума, Александър? — попита Джордж. — Председателят на „Донован асошиейтс“ ще пристигне днес следобед, за да се видите лично. Забрави ли?

— Нищо не съм забравил — сряза го Александър. — Просто ти ще се погрижиш за нещата в мое отсъствие.

— Не мога! — Джордж прокара пръсти през гъстата си руса коса. — По тази сделка работим вече шест месеца. Защо не отложиш пътуването за утре? Двадесет и четири часа едва ли са от толкова голямо значение…

Александър го погледна право в очите.

— Майка ми умира — изрече тихо.

Извърна се и бързо напусна кабинета, без да погледне назад.

Самолетът набираше скорост по пистата, за да излетя. Облегнал глава на седалката, Александър силно стисна очи. Все още му бе трудно да повярва, че това наистина се случва. Майка му умираше. В телеграмата баща му съобщаваше, че едва ли ще изкара нощта.

Струваше му се просто невероятно. Когато дойде по Коледа в Ню Йорк, тя изглеждаше чудесно; много по-добре, отколкото през предходните месеци. Наистина бе малко изморена, но беше обяснимо: седемдесет и една години не са лека възраст, а и отдавна имаше проблеми със сърцето. На фона на общото й състояние се справяше отлично и опроверга мрачните лекарски прогнози. Вероятно затова той и баща му се довериха на измамното чувство за сигурност.

Тя го бе повикала. Колко пъти го бе молила да се върне вкъщи, да прекарва повече време със семейството си, запита се той. А и колко пъти й обещаваше, че ще се прибере, но делови ангажименти го възпрепятстваха? И колко пъти отлагаше пътуването, защо бе в обятията на страстта с поредното си любовно завоевание?

Толкова често я бе подвеждал; не биваше да допусне това сега. В никакъв случай.

В този момент пилотът излезе от кабината — бе включил автопилота. Александър вдигна поглед.

— Кога ще кацнем в Атина? — попита той.

Удхил пристъпи напред.

— Чакат ни в един и петнадесет сутринта атинско време. — Седна срещу Александър. — Дотук имаме страхотен късмет. Нямах никакви проблеми да получа незабавно разрешение за излитане от „Кенеди“. Просто не ми се вярваше. Метеорологичните условия са отлични и не очаквам никакви изненади.

— Разбирам — промърмори Александър разсеяно.

— Всичко е по мед и масло — продължи Удхил.

— А след като се приземим? — поинтересува се Александър. — Всичко ли е уредено?

— Всичко е уредено — увери го пилотът. — Някой от командната кула ще ви посрещне на летището. Ще минете леко през всички митнически формалности. Вече ви чака хеликоптер до острова.

Александър кимна.

— Значи не би трябвало да има никакво закъснение.

— Не вярвам. — Удхил се изправи. — Желаете ли да се погрижа за нещо друго?

Александър не отвърна. Взираше се през прозореца към Атлантическия океан. Пилотът беше убеден, че мислите на работодателя му са на хиляди километри далеч.

— Нещо друго, сър? — попита той отново.

Александър извърна рязко глава.

— Какво? О, не… Това е всичко.

Удхил кимна.

— Да, сър.

После тръгна към пилотската кабина.

— Удхил?

Пилотът се извърна.

— Да, сър?

— Май забравих да ти благодаря — обади се Александър тихо. — Трогнат съм от всичко, което си свършил.

Удхил се усмихна.

— Просто си гледам работата, сър.

Александър не отвърна. Дори не забеляза, че Удхил се е върнал в пилотската кабина. Мислите му витаеха в друго време, на друго място.

През прозореца на самолета видя осветените руини на Пантеона на върха на Акропола. Самолетът започна да се снижава към летище „Елиникон“ и той се възхити от гледката, така впечатляваща от въздуха. Приземиха се. Отново се запита дали ще пристигне навреме, или вече е закъснял.

Представител на летището посрещна Александър, за да го преведе през митницата.

— Чакат ви много репортери, господин Киракис — съобщи той задъхано, докато крачеха по пистата. — Ще се наложи да ви преведа през друг изход.

— И как са разбрали? — попита Александър троснато.

— Нямам представа, сър — бързо и почти виновно отвърна мъжът. — Строго ограничен брой наши служители знаеха за часа на пристигането ви, а и те бяха информирани само защото се налагаше. Бях напълно уверен, че ще избегнем това.