Норма Бейшър - Игра на богове

— Отдавна не сме се виждали — изрече с равен тон.

— Прекалено отдавна. — Протегна й ръка в мига, когато оркестърът засвири. — Ще танцуваш ли с мен? — попита той учтиво.

Тя се поколеба за миг, усетила как погледите се преместват върху нея. Нека зяпат!

— Разбира се — отвърна и се изправи.

Докато Александър я водеше за ръка към дансинга, погледите на хората в помещението направо я изпиваха. Сърцето й продължаваше да бие неистово и тя се запита дали и той го усети, когато я прегърна за танца. Дано не, помоли се Мередит.

— Пълен сте с изненади, господин Киракис.

— Александър — поправи я той.

— Александър.

— Много време мина, нали? — попита той и я поведе в ритъма на музиката.

— Поне шест месеца — отвърна тя привидно небрежно. — Изненадана съм, че ме помниш.

Имаше чувството, че той не би разпознал жена и час след като са се срещнали, освен ако не беше спал с нея.

— Никога не забравям красива жена — увери я той. — И особено толкова впечатляваща като теб.

Мередит погледна зад рамото му. Видя как всички от масата й я наблюдават и се сети за първата си среща с Александър в Лос Анджелис.

— Щом ме помниш — започна тя предпазливо, — значи не си забравил и обещанието си в „Ла белла фонтана“.

— Обещание ли? — попита той невинно.

— Каза, че ако и когато се срещнем отново, ще ми дадеш интервю.

— Така беше. — Притисна я малко по-силно и я завъртя. — А не е редно човек да не спазва думата си, нали?

— Определено — съгласи се тя.

— Непременно ще си помисля. — Ръката му се плъзна по голия й гръб. — В Манхатън ли живееш сега?

Тя поклати глава.

— Тук съм временно. Това е последната ми седмица.

Усещаше как ръката му се плъзга по гърба й, но нямаше никакво желание да го спре. Защо ли, запита се отново.

Той я гледаше проницателно.

— Тогава не е ли най-добре да се срещнем и да го обсъдим, преди да заминеш? Какво ще кажеш да вечеряме заедно утре?

Тя се замисли за миг и се сети, че има други планове. Поклати глава.

— Утре вечер не съм свободна.

— Ами освободи се — предложи той простичко.

Мередит го изгледа — в обезоръжаващата усмивка, в невероятните тъмни очи имаше нещо, което не разбра напълно.

— Не е толкова просто.

— Разбира се, че е.

Колебаеше се. Ако вземе интервю от недостъпния за толкова много журналисти Александър Киракис, ще впечатли всички в телевизията.

— Ще измисля нещо — промълви тихо.

— Постарай се. — Наведе се напред и тя усети топлия му дъх върху шията си. — Тази вечер си прекрасна — прошепна той. — Дори по-прекрасна от първия път, когато те видях.

Мередит усети как устните му леко докоснаха шията й. Отдръпна се и го погледна подозрително.

— Поканата ти за вечеря няма нищо общо с желанието ми да направя интервю с теб, нали?

— Ти как мислиш?

Тъмните му очи блестяха изпитателно.

— Мисля, че е редно да ми кажеш защо всъщност искаш да се срещнем — настоя тя.

— Според мен е очевидно.

— Губиш си времето.

— Нима?

Даже не направи опит да прикрие съмнението си.

— Да.

Постара се тонът й да е строг.

Той продължаваше да я гали по гърба.

— Човек никога не знае, докато не опита, нали? При първата ни среща прекарахме кратко време заедно, защото бързах за летището с баща ми. Обещах си да поправя тази грешка, ако някога отново те срещна. А сега…

Той не довърши изречението, но смисълът беше ясен. Тя се усмихна леко. Преди шест месеца вероятно щеше да се изкуши.

— Просто малко си закъснял — заяви на глас.

— О? — Веждите му се стрелнаха нагоре въпросително.

— Съпруг или любовник?

— Не е твоя работа.

В очите му се появиха весели пламъчета.

— Май докоснах болезнено място.

— Не. Просто не обичам да ме разпитват за личния ми живот.

— Разбирам. — В плътния му ясен глас се долавяше присмех. — Но не виждаш нищо нередно ти и твоите колеги да се ровичкате постоянно в моя личен живот, така ли?

— Различно е и ти добре го знаеш.

— Значи аз може да съм плячка, а ти не?

— Ти си новина — уточни тя. — Обществото се интересува какво правиш, с кого се виждаш.

— А мен ме интересува какво правиш и с кого се виждаш ти — парира я той. — Миналото лято трябваше да остана в Ел Ей. Не биваше да допускам да ми се изплъзнеш тогава.

— Срещнахме се по чисто професионален повод, ако си спомняш.

— Не по моя вина — не се предаваше той.

— Трябва да спазвам професионална дистанция.

— Защо? Защо е толкова важно за теб?

— Не важно, а необходимо — поправи го тя.