Норма Бейшър - Игра на богове

Подозираше, че маниакалният стремеж на баща му към пълна изолация е плод на яростта му срещу необузданата медийна атака след смъртта на Дамян. Братът на Александър, Дамян, бе починал трагично на петгодишна възраст — едва пет месеца преди раждането на самия Александър през 1948 година. Момченцето се оказало обременено със същите сърдечни проблеми, превърнали майка им в полуинвалид. Ала състоянието на Дамян се влошило поради усложнения по време на раждането. Макар че родителите му рядко говореха за трагедията, Александър съзнаваше, че те никога не са преставали да скърбят за отдавна изгубеното си дете. Узна цялата тъжна история още като съвсем малък, предимно от гувернантката си Хелена, пристигнала на острова след смъртта на Дамян. Тя бе една от най-изобретателните жени, които Александър познаваше — беше понаучила доста от историята на рода Киракис чрез прислужниците, които бяха почти част от семейството и работеха тук много преди тя да се появи. Александър знаеше, че родителите му са били предупредени почти от самото начало — шансът Дамян да оцелее след тригодишна възраст бил минимален. Знаеше също колко много пъти лекарите настоятелно съветвали Мелина Киракис да не допуска нова бременност и въпреки това тя зачевала пет пъти. При три от бременностите, децата не са имали шанс да оцелеят, но все пак бе родила двама сина. Александър открай време таеше едно подозрение: изключителната привързаност на майка му към него се дължеше на мисълта, че той ще остане единственото й дете. Никога не я разпитваше за Дамян — разбираше колко болезнени са спомените за нея, — но винаги слушаше с интерес, когато тя — макар и рядко — отваряше дума за брат му.

Смъртта на Дамян се бе отразила тежко на Мелина, но както Александър откри по-късно, баща му я бе понесъл още по-тежко. Подобно на повечето мъже, Константин Киракис копнееше за наследник, който да продължи името и да разшири империята му — затова бил покрусен от смъртта на първородния си син. Носеше се мълва, че известно време — през месеците преди раждането на Александър — за Константин Киракис светът, а дори и животът му, почти загубили смисъл. По онова време душата му била силно наранена от безочието на репортерите, надушили сензация в личната му трагедия. Те буквално били обсадили имението „Варкиза“ в континентална Гърция. За да предпази от стрес съпругата си, бременна вече в четвъртия месец, Киракис я отвел на острова и взел допълнителни мерки за сигурност. Организирал постоянен патрул от въоръжена охрана и разпоредил да предприемат всичко необходимо, за да попречат на репортерите да проникнат в частното му владение. Купил няколко специално обучени кучета пазачи и инсталирал във вилата най-съвършените за онова време алармени системи. Загрижен за Мелина и бъдещото им дете, решил да изчакат раждането на острова. И двамата така се влюбили в рая, който открили там, че повече не се върнали да живеят във „Варкиза“. Погребали Дамян в парка.

И съвсем скоро, помисли си Александър, майка му също ще бъде положена там.

Докато той се молеше да пристигне на острова навреме, Константин Киракис мълчаливо бдеше до леглото на съпругата си: държеше я за ръка и наблюдаваше как спи. Времето изтичаше. Как ще съумее да продължи да живее без нея, питаше се той. В приглушената светлина не виждаше дали диша. Протегна ръка и докосна гърдите й: изчакваше лекото им повдигане и отпускане да го увери, че тя все още е с него.

Мелина бавно отвори очи и се усмихна.

— Коста — промълви тя немощно, — не е необходимо да стоиш тук непрекъснато. Трябва да си починеш… Изглеждаш така уморен.

Той поклати глава, а очите му блестяха от появилите се в тях сълзи.

— Не се тревожи за мен, matia mou . Мисли повече за себе си, не се предавай — насърчи я той.

Усмивката й бе на човек, който е наясно.

— И двамата съзнаваме колко късно е вече за това — едва отрони тя. — Времето ми на земята изтича. Приеми този факт, както аз съм го приела.

— Не…

— Да, Коста. Всичко е наред. Вече не се страхувам от смъртта. Животът беше хубав, много хубав, но…

Гласът й изневери.

— Не, Мелина. Не бива да се предаваш — отсече той твърдо.

— Безсмислено е да се боря срещу неизбежното — възрази тя.

Той само поклати глава, защото не смееше да се довери на гласа си.

— Александър… тук ли е вече? — попита тя.

— На път е — отвърна Киракис, опитвайки да се справи с напиращите сълзи. — Скоро ще пристигне, предполагам.