Норма Бейшър - Игра на богове

Мелина отвори очи и му се усмихна.

— Александър — прошепна тя, — страхувах се, че няма да пристигнеш навреме.

— Дойдох възможно най-бързо, мамо — увери я той тихо.

— Така се радвам, че си тук. Не можех да се примиря с мисълта да напусна този свят, без да те видя още веднъж, без да се сбогувам.

Александър премигна, за да възпре сълзите си.

— Моля те, мамо, не говори така… — започна той с разтреперан глас.

— Не ми остава много време на този свят, сине — изрече тя. — Приеми този факт, както аз вече го приех. Такава е Божията воля.

Мургавото му лице потъмня от гняв.

— Ако наистина има Бог, защо постъпва така? — разпали се той. — Защо допуска това да се случи?

— Всички неща се случват поради някаква причина, Александър — промълви тя немощно. — Не е наша работа да оспорваме Божията воля.

— Не… Не го приемам — отсече той напрегнато и поклати глава. — Съжалявам, мамо, но не споделям твоята вяра. Не и сега… Особено сега.

— Трябва да вярваш, Александър. Винаги пази вярата си — настоя тя. — Това ще те направи силен. Ще ти помогне да оцелееш, да продължаваш напред, независимо колко е труден животът ти понякога. Всичко се случва поради някаква причина, макар невинаги да сме в състояние да я разберем и да я усетим навреме.

Александър я погледна: беше така спокойна и непоклатима във вярата си, че го обзе горчивина, която не успя да скрие. Вяра… Как да повярва в Господ, който се готви да отнеме любимата му майка? Не си представяше, че ще остави живота си, съдбата си в ръцете на Всевишния, в чието съществуване винаги се бе съмнявал. Как е възможно майка му — а и който и да е друг — да очаква от него да вярва, особено сега, запита се той. Поклати глава колебливо.

— Ще опитам — обеща той. Беше готов да стори всичко, само и само да я направи щастлива. — Не гарантирам нищо, но заради теб ще опитам.

Мелина му се усмихна.

— Казвала ли съм ти колко се гордея с теб?

Постара се да отвърне на усмивката й.

— Много пъти, мамо.

— Винаги си бил силен. Сега разчитам на теб да се погрижиш за баща си, да му помогнеш да преодолее кризата. Няма да се справи сам.

Александър с усилие се усмихна.

— Татко е доста по-силен, отколкото смяташ — подхвърли той привидно ведро.

— Възможно е, но след толкова много години ще му е трудно да е отново сам — добави Мелина загрижено. — Ще има нужда от теб… повече от всякога.

Александър поклати глава.

— Не. Според мен аз съм последният човек, към кого то татко би се обърнал.

Мелина го изгледа изненадано — отначало не разбра какво точно й казва.

— А, говориш за заплахата му да те остави без наследство.

— Знаеш за това? — попита той смаяно.

Тя успя леко да се усмихне.

— Баща ти никога не е крил нищо от мен, макар понякога да се е опитвал.

— Знам, че си чула какво стана…

— Само отчасти. Младата жена е посегнала на живота си, защото е смятала, че я отблъскваш… Александър, невинаги съм одобрявала как се справяш с личните си дела, но избрах за мое правило никога да не ти преча.

— И никога не си го правила — увери я Александър. — Татко се намесваше достатъчно и заради двама ви.

— Баща ти е убеден, че е действал изцяло в твоя полза и в интерес на корпорацията — опита се да го оправдае Мелина. — Иска само в бъдеще да проявяваш повече разум. Винаги е възлагал огромни надежди на теб. Като единствен негов наследник си изправен пред отговорността да опазиш традицията.

— Традицията — повтори Александър бавно. — Доколкото си спомням, традицията винаги е била изключително важна и за теб.

— За мен е важно щастието ти — уточни тя. — Според моето усещане начинът на живот, който си избрал, не те прави щастлив.

— Явно ме познаваш прекалено добре — промърмори той.

— Повярвай на думите ми, Александър, защото познавам баща ти толкова добре, колкото самият той се познава, а вероятно и по-добре — продължи тя. — Беше ти сърдит… Направо бесен. Ако медиите бяха надушили за авантюрата ти с младата швейцарка, щяха да вдигнат ужасен шум.

Такава публичност ще се отрази зле както на корпорацията, така и лично на теб. Чувствал се е длъжен да предприеме нещо, за да ти покаже, че това не бива да се повтаря, но всъщност баща ти не би те оставил без наследство. Никога не е успявал да ти се сърди дълго. Просто така се държи: изригва като вулкан, освобождава се от гнева си и му минава бързо. Винаги е бил такъв. Ще видиш.

— Не съм толкова убеден — отвърна той и поклати глава. — Нямаше те там, мамо. Не го видя. Аз за пръв път го видях такъв.