Норма Бейшър - Игра на богове

Известно време Александър остана мълчалив.

— Смятах, че съм подготвен за това — обади се той след време. — Откакто се помня, знам за болестта й и си въобразявах, че съм готов за деня…

Поклати глава, неспособен да продължи.

— И аз — призна Киракис тъжно.

Александър се облегна и здраво стисна клепачи. Чувстваше се изтощен. Едва сега усети ефекта от часовата разлика, комбиниран с емоционалния стрес. Опасяваше се, че всеки момент ще се срине. Киракис го изгледа изпитателно и за пръв път си даде сметка как се отразяват на сина му разликата във времето и пропътуваното разстояние — и физически, и психически.

— Отдалече идваш, Александър — отбеляза той тихо. — Защо не се опиташ да поспиш?

Синът решително тръсна глава.

— Изтощен съм, но няма да спя — отвърна той. — Не сега.

— Знам какво изпитваш. — Александър не бе го чувал от години да му говори с такова разбиране. — Но сега сме безсилни да направим каквото и да било за майка ти. Остава ни само да чакаме… и да се надяваме. Тя спи. Няма да се събуди до сутринта, предполагам.

— Възможно е въобще да не се събуди — отбеляза Александър мрачно. — Не, татко, ще си наложа да остана буден. Необходимо е. Трябва да съм тук, ако тя ме повика.

— Но ти вече си тук — напомни му Киракис. — Ще те събудя, ако… нещо стане.

Александър го погледна.

— А ти, татко? Кога ще си починеш?

— Скоро. — Киракис се отдалечи от бюрото и през френските прозорци погледна към парка. — Хеликоптерът е още тук.

— Казах на пилота да изчака — обясни Александър. — От Ню Йорк тръгнах, без да си взема дори бельо. Ще го пратя в Атина да ми вземе някои неща.

Киракис кимна.

— Хелена ми каза, че си дошъл без никакъв багаж.

— Нямах време. Тръгнах незабавно, щом получих телеграмата ти. — Александър помълча и успя да се усмихне леко. — Виждам, че Хелена все още е непоклатимият основен източник на всякаква информация тук.

— Старите навици трудно се преодоляват, нали? — След кратка пауза Киракис добави: — Положително никой не е отварял дрешниците ти, но ако желаеш друго…

Продължи да говори за обикновени неща, безцелно и без да разсъждава, защото се опасяваше, че ако спре, ако настъпи тишина, ще се замисли и сълзите отново ще избият.

— В самолета на път за Атина, а и по-късно в хеликоптера — подхвана Александър, — си мислих за всички приятни мигове, прекарани тук, за щастливите ми спомени. Най-спокойните дни от живота ми са свързани с острова.

Киракис се усмихна — и той се върна назад в годините:

— И аз се сещам за по-щастливи времена. Когато беше дете, човек трудно успяваше да те контролира. Двете жени, които те обожаваха, постоянно се застъпваха за теб. Помня как майка ти и Хелена винаги съумяваха да ме спрат да ти налагам строги наказания. Още не съм сигурен коя от двете има по-голяма вина за глезенето ти.

— Определено знаеха как да угаждат на едно дете, нали? — съгласи се Александър и се усмихна.

Киракис се засмя за пръв път, откакто Александър пристигна.

— Помня, когато счупи античната ваза, дето я бях купил за майка ти в Рим. Не се съмнявах, че е било случайно, и нямах никакво намерение да те наказвам, но майка ти не искаше да допусне никакъв риск. Настояваше, че тя я е счупила. Готова бе да направи всичко, за да не те накажа.

— Май си прав. — За миг Александър се загледа в лицето на баща си и си даде сметка, че за пръв път от много години двамата са заедно, без да се хващат гуша за гуша; за пръв път, откакто напусна острова, за да заживее в Щатите, седяха един до друг, отдадени на спомени. До този момент Александър не бе съзнавал колко много му липсва това. — Мама никога не е била моят истински възпитател — завърши той, припомняйки си неизчерпаемото й търпение към него.

Киракис поклати глава.

— Не, не беше. — Разплака се и този път остави сълзите да текат свободно. Не се притесняваше да плаче в присъствието на сина си. — Нямам представа какво ще правя, когато нея я няма — сподели той. — Сякаш целият ми живот, смисълът на съществуването ми е изтръгнат от мен. След петдесет години брачен живот просто не знам какво ще правя без нея.

В този момент Александър бе готов да подаде ръка на баща си. Искаше да го увери, че всичко ще бъде наред, двамата ще бъдат рамо до рамо. Искаше най-после да хвърли мост през пропастта помежду им, но както винаги го спря невидимата стена, която ги делеше от толкова много години, наскоро укрепена от нелепата постъпка на една объркана млада жена в някаква хотелска стая в Женева. Александър се запита дали нещата между него и баща му щяха да се оправят някога. Преди бяха изключително близки. Преследваха общи цели, движеха ги еднакво силни амбиции. Чувстваха се обвързани помежду си чрез общите си мечти — да превърнат „Киракис корпорейшън“ в най-големия международен конгломерат. Майка му твърдеше, че баща му никога няма да го остави без наследство. Александър съвсем не беше толкова сигурен.