Норма Бейшър - Игра на богове

Мередит седеше в лимузината и напрегнато наблюдаваше как частният реактивен самолет със синьо-бяла украса спира на пистата на летище „Кенеди“. Вратата се отвори и Александър се появи почти светкавично. Махна, когато я зърна, и се спусна така бързо по стълбата, че Мередит се изплаши да не падне. Втурна се към него, прегърна го и залепи устни на врата му.

— Имаш ли представа колко ми липсваше? — запита той дрезгаво, без да я пуска от обятията си.

— Колкото ти ми липсваше на мен ли?

Целуна го жадно.

— Тези четири дни ми се сториха като четири години — прошепна той и я погали по косата.

Хванати за ръце се отправиха към паркираната кола. Александър помогна на Мередит да се настани на задната седалка и седна до нея.

— Не съм правила резервация за вечеря. Не бях сигурна за какво ще имаш настроение.

— За теб — прошепна тихо и я прегърна. — В настроение съм единствено за теб.

Тя се засмя.

— Не си ли гладен? — попита тя невинно.

— Умирам от глад — увери я той и я гризна по ухото.

Тя се засмя. Шофьорът подкара колата.

Александър я пусна само колкото да натисне бутона, за да се вдигне стъклото между предната и задната седалка.

— Сега вече нито ни чува, нито ни вижда.

Той плъзна нетърпеливо ръце по тялото й.

— Най-добре веднага да се прибираме вкъщи — предложи Мередит игриво. — Опасно е мъж в твоето състояние да броди по улиците на Манхатън.

— Не ми се чака, докато стигнем вкъщи — изрече той, докато устните му търсеха нейните в тъмнината.

Мередит обрамчи лицето му с ръце и го целуна с настойчивост, съперничеща на неговата. Ръцете му се плъзнаха надолу по леката й лятна рокля. Зърната на гърдите й щръкнаха при допира му и по тялото й пробяга великолепно усещане, когато той пъхна ръка под полата й и започна да я гали по вътрешната страна на бедрото.

— Не… — прошепна тя. — Не тук…

— Желая те… сега…

— И аз… Но… Може би… — Бавно се отдръпна. Очите й сякаш грееха в тъмнината. — Хрумна ми нещо по-добро.

Той се усмихна и отново посегна към нея.

— И какво точно си намислила? — попита той предразполагащо.

— Ще ти покажа.

Тя се плъзна на пода на колата и започна да го люби, да го гали и целува, докато той не простена. Тя също започна да стене заедно с него и продължи да се движи, докато не усети цялото му тяло да потръпва.

Мередит крачеше енергично по коридора към студиото на „Манхатънски наблюдател“, а секретарката едва я догонваше и си водеше бележки.

— Изпрати бележка на Харв Петърсън с подробности за идеите ми относно отразяването на ревютата на европейските модни дизайнери — нареди Мередит на Синди. — И изпрати писмата, които подготвихме вчера.

— Вече го направих — увери я Синди. — Нещо друго?

— В момента не се сещам за нищо. — Мередит стигна до студиото.

Под ръководството на режисьора Стефан, Мейси и двама души от екипа сваляха огромните фотоси на Александър от подиума. Сега тук щяха да окачат материали за следващия интервюиран. Мередит се спря да погледне снимката на Александър като председател на директорския борд. Снимката му правеше чест, но Мередит прецени, че Александър би излязъл великолепно на всеки фотос.

— Какво да правим с тези, Мередит? — попита Стефан. — Вероятно ще искаш да ги задържиш.

— Точно така — кимна Мередит и стъпи на платформата. — Да ги отнесат в кабинета ми.

Стефан се обърна към двамата мъже:

— Хайде, момчета. — Посочи вратата. — Ще ви покажа пътя.

Мередит се настани в стола и прегледа записките си, докато Синди отиде за кафе. Толкова е тихо, помисли си Мередит. Няма нищо общо с времето, когато се снима. Тогава осветлението е включено с пълна сила и навсякъде сноват хора, за да са сигурни, че всичко тече гладко. Въобще не приличаше на деня, когато заснеха началните кадри на интервюто й с Александър.

— Очаквах да те открия тук.

Мередит вдигна сепнато глава и забеляза Кейси на прага.

— Здравей, Кейс — поздрави тя с уморена усмивка.

Напоследък постоянно се разминаваме.

— Е, така поне постовете ни са сигурни. Никой няма да ни уволни: робите ги продават.

Мередит се усмихна.

— Толкова ли е тежко?

— Още повече — увери я Кейси, качи се на платформата и седна на празния стол. — Как е животът на върха?

Мередит я погледна озадачено.

— Говоря за теб и Александър.

Мередит се засмя.

— Ще ти кажа, когато разбера — отвърна тя.

— Какво значи това? — попита Кейси изненадана.

— Значи, че ако Александър и аз не бяхме решили да заживеем заедно, сега едва ли щяхме да имаме много време да се срещаме. Знаеш ли колко е трудно да организираш сватба с натоварени графици като нашите? Вече два пъти променяме датата! Готова съм да се откажа от всичките ни намерения и да отида направо в кметството.