Норма Бейшър - Игра на богове

— Ще те посрещна на летището — обеща той. — А после ще те отвлека в някоя църквичка в провинцията, където ще се оженим веднага.

Мередит се бе засмяла, защото си мислеше, че се шегува, но той говореше съвсем сериозно. Копнееше да се ожени за нея в мига, щом се върне от Париж. Не желаеше да чака нито ден повече.

Издърпа чекмеджето и извади малка кутия от тъмносиньо кадифе. Отвори я и се загледа в двете венчални халки вътре. Мередит ги избра: семпли платинени халки с гравирани инициали. Доставиха ги предишния ден. Той не й го каза по телефона. Възнамеряваше да я изненада, когато я посрещне на летището.

Усмихна се, защото си припомни разговора с Джордж сутринта. През последната седмица се държеше особено рязко със сътрудниците си и Джордж, смилил се над тях, предложи разрешение на проблема:

— Защо просто не отлетиш за Париж? Грабни я, заведи я на някой усамотен остров и се оженете там. Тя няма да устои на нещо толкова романтично. Жените обожават подобно поведение и съм готов да се обзаложа, че Мередит не прави изключение.

При тези думи Александър остана сериозен, но колкото повече се замисляше, толкова по-верни му се струваха. Заинтригува го идеята да я грабне, да я отведе в някое затънтено романтично местенце, където да се оженят набързо. Къде обаче? Замисли се. Само едно място на света отговаряше на условията, едно място му гарантираше пълно уединение. Взе решение и посегна към телефона, за да се свърже с Джордж.

— Ела в кабинета… Веднага.

Пет минути по-късно Джордж стоеше пред него угрижен.

— Какво има? Да не би сделката „Хамънд — Транскон“ да се разпадна? Говорих с Чък Хамънд тази сутрин и…

Александър го прекъсна.

— Не става дума за делови въпроси… Поне не такива, каквито си ги представяш — обясни той и посегна за куфарчето си. — Заминавам за известно време и ти ще ме заместваш, докато отсъствам. Ще ти се обаждам, но никой няма да може да се свърже с мен.

Облече си сакото.

Джордж го изгледа поразен.

— Не те разбирам… — подхвана той смаян. — Къде… За колко време заминаваш?

— За месец. Възможно е и за по-дълго.

Александър взе кутийката с халките от чекмеджето.

— За месец! Къде, за бога, отиваш?

— На сватба — обяви Александър и тръгна към вратата.

— На сватба ли? Чия…

Александър се ухили.

— Моята. Благодарение на теб, приятелю.

Бързо излезе от кабинета, докато Джордж го наблюдаваше смаян.

Някъде към два след полунощ частният самолет на Александър кацна на летище „Дьо Гол“. Посрещна го френски чиновник, бързо го преведе през митницата и го придружи до паркираната лимузина. Тридесетте минути с кола до Париж се сториха на Александър цяла вечност, макар да бе изминавал същото разстояние много пъти и при по-натоварено движение. Седеше на задната седалка, взираше се в нощта, но не виждаше нищо. Мислеше за Мередит и колко ще се изненада да го види. Нямаше представа, че той идва. Нарочно не й съобщи, защото искаше да й направи сюрприз. Погледна часовника си. Три и петнадесет. Усмихна се. Непременно щеше да предизвика смайване. Бръкна в джоба и извади малката кутия. През целия полет от Ню Йорк до Париж бе размишлявал. Знаеше какво точно ще направи, къде ще я отведе. Знаеше къде и кога ще се оженят. Щеше да бъде красива сватба — незабравима и за двамата. Както и меденият месец, който им предстоеше.

В три и половина колата влезе в подземния гараж на жилищната сграда. Александър не изчака шофьорът да му отвори вратата. Слезе и се затича към асансьорите. Нетърпеливо се качи, а когато пристигна на етажа, отключи и влезе в потъналия в мрак апартамент. Отиде в голямата спалня, където Мередит спеше непробудно. Свали сакото си и го метна върху облегалката на един от столовете в стил Луи Х, прекоси тихо стаята и коленичи на пода до леглото. Наведе глава и нежно я целуна — тя отвори очи и скочи сепнато.

— Александър — промълви тя, разпознала лицето му. — Как…

— Не задавай глупави въпроси — привидно строго я смъмри той и отново я целуна. — Просто ми покажи колко си щастлива, че ме виждаш.

— Наистина съм щастлива — прошепна тя и обви ръце около врата му. — Наистина съм страшно щастлива…

Отметна чаршафите и я взе в прегръдките си.

— Толкова много ми липсваше — промълви той, докато телата им се притискаха в лумналата страст.

Ръцете му я възпламеняваха. Тя се вкопчи в него и разкъса копчетата на ризата му, нетърпелива да го съблече. Той се засмя, изхлузи нощницата през главата й и я хвърли настрана. После трескаво свали дрехите си и й се нахвърли. Ръцете и краката им се преплетоха, а телата им сякаш се сляха от пламъка на взаимното желание. После дълго лежаха прегърнати. Единственият шум в стаята бе от неравномерното им дишане.