Норма Бейшър - Игра на богове

Той се оказа прав: заедно те бяха далеч-далеч по-силни.

„Прозорци към света“, зашеметяващо заведение високо над Манхатън, се намираше на сто и седмия етаж в едната от сградите на Световния търговски център. Заградени отвсякъде със стъкло, множеството салони за хранене, зали и сепарета предлагаха незабравима гледка към града, ширнал се във всички посоки. Панорамата отвън си съперничеше единствено с прекрасния интериор. Умелото съчетание от златно, бежово и розово, многобройните огледала, бронзовите украшения и дърворезбите бяха богато украсени с цветя и зеленина. Наоколо сновяха келнери в бели униформи и златни еполети. През обедните часове великолепната зала бе частен клуб, но вечер се превръщаше в ресторант и бе отворена за всеки желаещ да се наслади на гледката и на превъзходната кухня.

Макар Мередит да бе вечеряла тук много пъти, откакто живееше в Ню Йорк, дъхът й продължаваше да секва както първия път, когато дойде. Сега, седнала срещу Александър в един от салоните, тя установи, че й е невъзможно да забелязва друго, освен откритото възхищение в сияещите му тъмни очи. Колко време мина, откакто мъж бе в състояние да я накара да се почувства така, само като я гледа? Зачуди се как въобще се е съмнявала в любовта му. Сервитьорът донесе бутилка „Дом Периньон“ и две кристални чаши.

— Тази вечер ще празнуваме — обяви Александър. Продължаваше да се диви как тя успява да изглежда все по-красива с всеки изминал ден. Във вечерната рокля с дълбоко деколте и колието, което й купи в Рим, беше наистина неотразима. Косата й се спускаше свободно по раменете, както той обичаше. Мередит се усмихна.

— И какво точно празнуваме този път?

Откакто се върнаха от Саутхамптън, всяка вечер празнуваха нещо. Предната вечер например отбелязаха три седмици съвместен живот.

— Себе си, както обикновено — отвърна той с дяволита усмивка.

Сервитьорът постави чашата пред нея. Тя посегна, но се спря. Вътре имаше съвсем малко шампанско.

— Ще ми налеете ли още…

Млъкна, защото в този миг го съзря: на дъното на чашата лежеше най-красивият пръстен, който някога бе виждала — голям син сапфир, заобиколен с диаманти. Украсата по широката платинена халка повтаряше формите на колието. Извади го от чашата и погледна Александър.

— Невероятен е! — възкликна тя.

— Годежният ти пръстен — обяви той сияещ. — Прочети надписа.

От вътрешната страна бяха гравирани думите „Сега и завинаги“. Тя се усмихна. Съвсем в стила на Александър: лаконично и прямо. Не успяваше да откъсне очи от бижуто.

— Никога не съм виждала подобен пръстен — призна тя тихо.

Той се усмихна, а черните му очи блестяха.

— Не би могла. — Пое лявата й ръка. — Уникат е. — Взе пръстена и го наниза на пръста й. — Като теб, matia mou — страшно красив и уникален.

Тя погледна пръстена, после отново Александър и усети как очите й се навлажняват. Обичаше го повече, отколкото си бе представяла.

Когато вечерта се върнаха в апартамента му, го чакаше спешно съобщение.

— От Мустафа Кафир от офиса на корпорацията в Истанбул — обясни той на Мередит. Погледна часовника. — Налага се да му се обадя.

— Сега? — изненада се Мередит.

Той свъси вежди.

— Трябва да е важно, щом ме е търсил вкъщи по това време — отвърна той. — В Истанбул е почти осем сутринта. Щом Кафир е в службата толкова рано, значи не търпи отлагане.

Мередит се насили да се усмихне.

— Започвам да свиквам — увери го тя и го целуна леко по бузата. — Но не се бави, става ли?

— Само колкото е необходимо — обеща той.

Тя отиде в спалнята и запали лампата на нощното шкафче. Съблече се бавно, наметна бяла копринена роба и вдигна косата си. Отметна чаршафите и спусна тежките тъмносини завеси.

Мина боса по дебелия бял килим до резбованата врата към банята. Обикновено някоя от прислужниците пълнеше великолепната, вкопана в пода мраморна вана, но тази вечер Мередит го направи сама. Беше късно и прислугата се бе оттеглила в помещенията си. А и желаеше да е насаме с Александър, когато приключи разговора. Искаше тази вечер да е специална и за двамата. Не всеки ден човек се сгодява.

Свали робата и я закачи на една от големите бронзови куки на вратата. Обожаваше усещането, когато пристъпваше боса по тъмносиния килим, придвижвайки се гола към бледосивата мраморна вана. Потопи се в уханните мехурчета, отпусна глава върху синята сатенена възглавница в единия край на ваната и се наслади за пореден път на заобикалящото я великолепие: от огледалата по стените до добре поддържаните палми в еднакви бели саксии; от древните статуи покрай двете страни на помещението до огромната тоалетка с позлатено огледало и идеално осветление — всичко загатваше за несметното богатство на Александър. За пръв път от години се хвана, че мисли за малката семпла спалня в скромната къща, където израсна. Семейството й не беше бедно, но не беше й богато. Мередит никога не се задоволи да се чувства само уютно. Дори като съвсем малка нещо дълбоко в душата й изискваше повече. Сега се сбъдваха всичките й мечти: успех, богатство, признание, мъж, когото истински обича. Сякаш светът й принадлежеше. Наистина ли щеше да притежава всичко това?