Норма Бейшър - Игра на богове

Приключиха със записа късно следобед. Мередит обичаше да заснема интервюта, но този път изпита не по-малко облекчение от Александър, докато двамата наблюдаваха как телевизионната кола се отдалечава. Обърна се към него и обви врата му с ръце.

— Докъде бяхме стигнали, когато ни прекъснаха така безцеремонно? — попита тя игриво.

— Май обсъждахме сватба.

Той я прегърна силно и тя го целуна.

— Мислех си за това — започна Мередит бавно. — Какво ще кажеш да вдигнем официална сватба?

Погледна я с подозрение.

— Преведи ми — помоли той предпазливо.

— Прекрасна и романтична церемония. Празненство само с най-близките ни приятели. Може да я направим дори навън… Тук например — предложи тя. — Да се оженим това лято… Най-късно през август.

За миг я изгледа изпитателно.

— Явно много държиш на това, а?

Тя кимна.

— Такова събитие се случва веднъж в живота.

— Добре — прие той, макар и неохотно. — При едно условие.

— О, вечно готов да преговаря — пошегува се Мередит. — Е, какво е условието?

— Да заживеем заедно отсега. Да се нанесеш в апартамента ми, щом се върнем в Манхатън — обяви той категорично.

Тя се засмя и отново го целуна.

— Само се опитай да се отървеш от мен.

Мередит стоеше до прозореца в кабинета си и разсеяно наблюдаваше движението по Петдесет и втора улица. Току-що бе прегледала записа от интервюто с Александър. Готовият продукт се оказа по-добър от очакваното. Мъжът, от когото бе взела интервю, нямаше почти нищо общо с онзи, чието име фигурираше в редица скандални заглавия през последните няколко години. Мъжът от интервюто беше друг — тя го опозна и се влюби в него: силен, амбициозен, могъщ, привикнал към невероятното си богатство. Но той също бе нежен и състрадателен, с невероятна гордост, с отношение към семейната чест и традиция; мъж, който независимо от положението и могъществото си бе изключително човечен, земен. Усмихна се. Александър ще остане доволен.

И двамата получиха от интервюто много повече, отколкото очакваха. Той търсеше ефективен начин да промени отношението на широката публика към себе си, тя — да направи интервюто на годината, което да даде тласък на кариерата й. Но и двамата откриха нещо далеч по-важно: откриха се един друг. Независимо от конфликтите и препятствията, изпречили се между тях, Мередит осъзна, че взаимното им привличане е започнало в „Залата на дъгите“ от момента, когато той я взе в прегръдките си. Ако вярваше в съдбата, Мередит щеше да приеме, че връзката им е била предопределена. Но тя знаеше, че не е така. В техния случай Александър бе режисирал съдбата им, той бе направил нещата възможни.

Любовта им бе коренно различна от любовта й с Ник. С Ник всичко беше нежно, спокойно и стабилно, а с Александър — страст, невъздържан секс и почти телепатична комуникация. Тя и той се сливаха като две звезди във вселената. Сега, когато разполагаше с време да разсъждава, й се струваше, че всъщност никога нямаше да устоят на привличащата ги сила. Нещо ги теглеше един към друг; нещо невероятно по-силно от човешките представи. С Александър животът беше вълнуващ, енергичен и непредвидим. Дълбоко в сърцето си Мередит знаеше, че няма нещо, което двамата да не успеят да постигнат.

Излезе от кабинета и тръгна по дългия коридор към студиото на „Манхатънски наблюдател“. Отваряйки тежката врата към тъмното в момента студио, погледна часовника. Девет и половина. Представа нямаше, че се е застояла толкова дълго. Беше изостанала с кореспонденцията си и откакто се върна от Саутхамптън, се бореше да навакса. Въобще не беше забелязала и кога Синди най-после е решила да се прибере. Наоколо се мяркаше само някой и друг дежурен техник.

Мередит заопипва в тъмнината — намери ключовете за лампите и изведнъж ярка светлина заля студиото. Започна да прескача навити кабели и жици — придвижваше се между камерите към мястото, където щеше да седи докато води предаването. Остана впечатлена от тъмносивия мокет, тапицираните в синьо кресла, великолепния нощен изглед към Манхатън. Пристъпи към платформата и се загледа в специално поставените в студиото пана с черно-бели фотоси: официален портрет на председателя на борда на директорите в кабинета му; шампионът по поло, яхнал любимия си кон; на палубата на яхтата му „Дионис“; баща и син — последната снимка на Константин Киракис преди смъртта му през 1982 година. Мередит се изпълни с гордост, докато гледаше засмяното лице на играча на поло. Мислеше си за онзи ранна вечер след мача в Саутхамптън.