Норма Бейшър - Игра на богове

Излезе от ваната и взе голяма мека кърпа от закачалката с вградено отопление. Избърса се внимателно и отново облече робата. Върна се в спалнята, махна фибите и остави косата си да се разпилее свободно по раменете; разреса я енергично. Погледна към часовника на нощното шкафче. Минаваше полунощ. Александър вероятно още говореше по телефона. Угаси украсената със сребро и кристал лампа и отиде до прозореца. Разтвори леко завесите и се загледа в проблясващите светлини на Пето авеню. Тяхното царство, както Александър го наричаше шеговито. И като го гледаше сега, май беше вярно. Градът им принадлежеше. Светът лежеше в краката им. Усещането бе божествено, но я накара да се замисли. Някога попита Ник — струваше й се, че оттогава е минала цяла вечност — възможно ли е човек наистина да притежава всичко и да успее да го задържи? Погледна пръстена на ръката си и се сети за надписа. „Сега и завинаги“. Ако е възможно някой да притежава всичко, което желае, то това беше вярно за нея и Александър.

В този момент усети силните му ръце върху раменете си.

— Свърза ли се с Истанбул? — попита тя все така загледана в блещукащите светлини, приличащи на съкровища.

— Да. — Той също погледна пръстена. Сапфирът напомняше синьо-бяло пламъче в тъмнината. — Харесва ли ти?

— Обожавам го. — Обърна се с лице към него. — Но не толкова, колкото обожавам теб.

Той й се усмихна и нежно я помилва по лицето.

— Знам какво бих искал да направя. — Прегърна я силно. — Открих го през последните няколко седмици.

— О? — Погледна го въпросително. — И какво по-точно?

— Да овладея мощта на любовта. — Заигра се с кичур от косата й. — Това без съмнение е най-силното нещо на този свят.

Тя обгърна врата му с ръка и отпусна глава върху рамото му.

— Да не се опитваш да ми съобщиш, че за теб съм по-важна от цялата ти империя? — попита игриво.

Той се усмихна.

— Да — отговори без миг колебание. — Не съм допускал, че някога ще направя такова признание пред когото и да било, но е така. По-важна си.

Тя го целуна по врата.

— Толкова много те обичам, че от време на време се плаша. — Сгуши се по-близо. — Иска ми се винаги да сме заедно, никога да не се налага да се разделяме.

— И аз си мислех същото. — Нежно я погали по главата. — Но за жалост ще се случи съвсем скоро.

Тя го погледна стресната.

— За какво говориш?

— Успокой се — засмя се той на реакцията й. — В четвъртък ще летя до Лондон. Има ли начин да се откъснеш от телевизионните си задължения и да дойдеш с мен?

Тя се поколеба за миг. Страшно й се искаше да го придружи, но не можеше. Не и този уикенд. Ангажиментите й я задържаха тук.

— Изключено. В петък се налага да отскоча до Далас. Ще преговарям с евентуален гост на предаването.

— Защо не го отложиш с няколко дни? Щом свърша съвещанието, ще си прекараме чудесно в Лондон.

— Ще ми се, но е невъзможно — настоя тя. — Уговорката ми е отпреди седмици. Ако отложа срещата, ще се забавя много.

— Колко време ще бъдеш в Далас?

— Връщам се в неделя.

Той се усмихна.

— Чудесно! И аз се връщам в неделя. Трябва да си планираме романтична среща.

— Където и да сме, ще бъде романтично, стига да сме заедно — отвърна тя простичко.

Александър я притисна силно.

— Не искам да се разделям с теб дори за една вечер — прошепна той.

От прозореца на апартамента в лондонския хотел „Дорчестър“ Александър наблюдаваше красивия изглед към Хайд парк. Денят се оказа дълъг и изморителен, но срещата премина изключително успешно. Обикновено ден с добре приключили преговори щеше да го зарадва, но тази вечер не беше така. Мислеше за Мередит: колко му липсва, колко желае да е с нея. Засмя се — ситуацията му се стори комична. С колко жени бе прекарвал в миналото, а после се бе разделял? Колко пъти си бе тръгвал от жена, без да помисли повече за нея? Взимаше която си иска, при това той поставяше условията. Можеше да се ожени за всяка от тях и да води безгрижно съществувание, без тя да му пречи. А се влюби в самостоятелна и амбициозна жена, мотивирана в кариерата си не по-малко от него; жена, която не бързаше да сключат брак, макар ясно да се разбираше колко го обича, а в живота й нямаше друг, освен него. Тя очевидно никога нямаше да се превърне в така наречената идеална съпруга на голям бизнесмен, ала той предусещаше, че животът му с нея винаги ще бъде вълнуващ, непредсказуем и неизменно ще му носи удовлетворение. За Александър, за когото жените отдавна бяха престанали да бъдат тайна, Мередит се оказа пълна с изненади. Беше интелигентна, красива и решителна. Силно го интригуваше нейната независимост и самоувереност, но преди всичко го впечатли неподозираната й уязвимост. А особено го привличаше добре потулваната чувствителност, която се отприщи вечерта в Саутхамптън. Мередит беше сложна личност. Все още му бе трудно да приеме като едно цяло хладнокръвната журналистка и страстната жена, с която делеше леглото си. На телевизионния екран тя имаше присъствие, беше ловка и винаги попадаше точно в целта. В светските кръгове зашеметяваше с изтънчената си елегантност, проявяваше се като отлична домакиня и владееше изкуството да води разговор. Но останеха ли насаме, ставаше огнена и страстна, невъздържана в секса, откликваща на желанията му. Яздеше майсторски, на тенис корта се оказа достоен противник. Когато я изведе на лов, не очакваше, че до него крачи човек, който не само умее да държи пушката, но е и доста точен стрелец. Откри също колко тънко познава света на бизнеса. Напоследък в леглото често говореха за компании, които той искаше да присъедини към корпорацията, или обсъждаха възникнал делови проблем. Александър, който се доверяваше на малцина мъже — дори сред висшия ешелон на „Киракис корпорейшън“, — установи колко му е лесно да споделя с Мередит. Тя ще бъде превъзходна съпруга, помисли си той, и чудесна майка.