Ридли Пиърсън - Смъртоносни разкрития

— Значи вие го убихте?

— Обикновено спях денем и обикалях гората нощем. Така е по-безопасно. Има по-малко от вашите. Освен този. Пияница. Бях го виждал и преди. Не представляваше истинска заплаха. Не и докато не си подаде главата от пода на дървената къщичка като мармот. Изкара ми акъла! Помислих си, че иска да ми вземе къщичката. Затова го ритнах — в гърлото, както се оказа. Хванах го за косата. Вдигнах го. Сигурно съм счупил някоя кост в гърлото му или нещо такова. Ларинксът може би. Човекът посиня пред очите ми. Не исках да стане така. Не съм убиец.

— Двама мъже са мъртви.

— Да, но то просто… се случи.

— Какво стана с тези мъже? — попита Уолт.

— Току-що ви казах.

— Вие сте ги убили. Мартел Гейл и Гилермо Менкез.

— Щом казвате.

— Вие го казвате, г-н Даулинг, не аз. Заявявате ли, че сте ги убили?

— Убих ги. Извлякох Гейл нагоре по хълма и го хвърлих. Разбирате, че не се гордея с това. Не съм някаква измет… Не съм от тях. Не ми хареса да го правя. Нямаше такова нещо. То просто… се случи. Като си помислите: писано е било да се случи. Човек като мен. Вие и всички други като вас направиха това. Заради вас стана.

Даулинг все още дрънкаше за икономическото неравенство в долината, когато Уолт остави вратата да се затвори зад инвалидната му количка.

Фиона се бе облегнала на стената отсреща със сурово изражение на лицето.

— Е? — попита тя.

Уолт поклати глава.

— Лудите са по-лесни.

— Не призна ли?

— О, напротив, призна. Изобщо не оказа съпротива. Гили ни заблуди, като взе банковата карта. Този човек е прибрал парите от портфейла на Гейл. Оставил е картите. Гили се появил и свил картата. Мислехме, че търсим един човек, а са били двама.

Фиона не каза нищо. Това не я интересуваше.

— Относно лудите ли? — попита той. — Имах предвид, че е по-лесно да живееш с мисълта за тях. Да спиш. А човек като този ще ме преследва в сънищата.

— Защо?

— Защото сме могли да го избегнем. Но не е нужно да измъчва и твоите сънища. Най-малкото, което мога да направя, е да те предпазя от това.

Тя приклекна, за да могат да се гледат в очите. Уолт сметна тази поза за смътно сексуална и още веднъж си напомни, че с тази жена се намира на опасна територия.

— Би ми харесало — каза тя.

Той вече беше забравил какво е казал.

— През последните не знам си колко години не исках нищо друго, освен независимост. Да се грижа сама за себе си. Сама да се пазя — да се защитавам — или каквото е там. Да не съм зависима от никого. Да не вярвам на никого.

— Звучи ми самотно.

— Горе-долу толкова самотно като разведен мъж с две малки дъщерички, предполагам — каза тя.

— Не мога да споря с това.

Една жена заместник-шериф влезе в дългия коридор. Уолт изгледа Фиона и тя се изправи и се облегна на стената, за да й направи път. За своя чест заместник-шерифката мина, без да ги погледне. Уолт си помисли, че Фиона изглежда секси дори така, облегната на стената.

А това си беше проблем.

— Това е ужасно сложно — каза той.

— И все пак невероятно просто — контрира тя, като си позволи една усмивка.

— Но е сложно. — Трябваше той да има последната дума.

— Исках да кажа, че не бих възразила някой да ме пази от някои неща. Стига този някой да ми позволява и аз да го пазя в замяна. Няма да бъда държанка, но не си падам по свободните връзки.

— Трупаш точки — каза той.

— В графата с плюсове, надявам се.

— В графата с големи плюсове.

— Ще я караме полека — каза тя.

— Погледни ме — отвърна той, сочейки към инвалидната количка. — Това на какво ти прилича?

— Отново вкъщи, отново вкъщи, ихааа! — извика Емили.

Отдавна не бе проявявала такъв ентусиазъм. След като баща им бе прикован към инвалидна количка, двете момичета се бяха нагърбили с приготвянето на вечерята — полуготово руло „Стефани“ на микровълновата и картофено пюре на прах — и бяха невероятно горди от постижението си.

— Познавате Фиона — каза Уолт.

— Разбира се! — отвърнаха момичетата почти едновременно.

— Тя ще остане с нас тази вечер. За да ми помага. Може би ще ми помогне да ви сложа в леглото и тогава ще си тръгне.

— Няма проблем — каза Ники. — На него ли искаш да помагаш, или на нас?

Фиона обмисли възможностите. После остави куфарчето на Уолт в скута му и влезе в кухнята с момичетата.

Той се оплака престорено и изтъркаля количката си в трапезарията, за да се обади по скайпа на Болд в отговор на получения от него имейл.

— Чу ли? — попита Болд, когато ликът му се появи на екрана.