Ридли Пиърсън - Смъртоносни разкрития

Уолт остана доволен от скастрянето. Сега вече Крофърд официално беше зрител. Адвокатът се озърна към видеокамерата и Фиона, после се отказа от повече протести.

— Не ми пука кой си — заяви сухо обвиняемият. — Че защо? Не е като да съм те убил. — Той се усмихна. Едно време можеше и да е имал хубави зъби. Погледна право към Фиона, а следователно и право в обектива на камерата. — Не можех да го оставя да те блъска така. Да те събаря по този начин.

Уолт трябваше да се погрижи за някои дежурни въпроси — име, възраст, настоящо местожителство — но реши засега да остави нещата на самотек. Фиона бе предупредена да не говори с мъжа.

— Камерата работи ли? — попита я Уолт.

Тя кимна.

— Можеш да излезеш.

Тя се отдели от триножника и се промуши покрай инвалидната количка. Наведе се към него и прошепна:

— Не ме е блъскал.

Уолт кимна. Тя затвори внимателно вратата. Присъствието й бе свършило онова, на което се бе надявал — нямаше защо да я мъчи повече.

— Вие простреляхте един от моите заместник-шерифи — каза Уолт. — Взехме отпечатъците ви от стола, с който разбихте прозореца. Ще ги сравним с онези, взети при регистрацията ви, и това ще ви докара дълга присъда при максимално строг режим. Щатът Айдахо не е особено любезен към хора, които стрелят по служителите на реда. Така че нищо не пречи да ми разкажете всичко.

Тогава, за изненада на Уолт, Ранди Даулинг си призна за двете убийства и за стрелбата по Брандън. Убил Гейл в пристъп на гняв заради това, че блъснал Фиона и я наранил — така изглеждало от наблюдателната му позиция зад прозореца на хола.

— Моята собствена жена ме напусна. Сигурно се досещате за това, прав ли съм? След като съм такъв непрокопсаник? Така си мислите, нали? Взе децата със себе си. И всичко това заради пари. Защото си загубих скапаната работа. Аз съм експерт-счетоводител. Обзалагам се, че знаете. Човек като вас знае всичко, нали? И още как. Ама не ме познавате. Не съм такъв, за какъвто ме мислите. Завършил съм колежа на Централна Юта. Бях сред първите двайсет и пет от моя випуск. Знаете всичко това, не ви казвам нищо ново. Само искам да влезе в записа. Аз бях като него — каза той и посочи с окованите си ръце към Крофърд, който се дръпна назад. — Даже изглеждах като него. Изглеждах така, че бихте си купили застраховка от мен. Но толкова едър мъж да блъска хубава жена като нея! Праснах го хубавичко с бухалката по главата. Заковах го. Мислех, че е свършил, ама оня изрод се надига и тръгва към мен като Франкенщайн. Божичко! Все едно съм се опитал да прережа секвоя с моторен трион. Та оня върви към мен, а аз отстъпвам слепешката. Не мога да повярвам, че се е изправил отново! Очите му се взират право напред — бих се заклел, че не ме вижда — и точно когато си мисля, че ще ми види сметката, пада на колене, а после се просва по лице в градината. Край. Като зомби. „Нощта на живите мъртъвци“. Не можех да повярвам!

Уолт и друг път бе виждал самопризнания, при които виновникът явно копнее да се изповяда, но честно казано, не го бе очаквал от този. Отначало бе преценил мъжа по дивашкия му вид и бе решил, че си има работа с невеж човек. Когато Нанси му донесе малкото информация, която бяха успели да открият за него, Уолт накара да я проверят повторно. Сега обаче мъжът потвърждаваше онова, което бяха узнали. Някъде по-нататък той щеше да бъде обявен за жертва на икономиката от съчувстващата преса или от някой политик, търсещ допълнителни средства. Чудесен пример за всичко, което би могло да се обърка.

— Произвеждали сте амфетамини — каза Уолт, като мислеше, че с тази реплика би могъл да подхване разговор.

Крофърд се приведе напред, но не за дълго, защото Даулинг го възпря със скръбен поглед.

— И кажи-речи всеки цент от тях отиваше в плика, който пъхах под вратата на дома на тъща ми. Мога да се грижа за семейството си. Не сме хора, които да живеят от купони за храна.

— Разкажете ми за дървената къщичка.

— До гуша ми дойде да бягам, знаете ли? Вашите хора — хора като вас и като онзи другия — обърнаха гората да ме търсят. Знаете ли какво е чувството? Когато се отнасят с теб като с животно, започваш да се държиш като такова. Вие ме накарахте да дойда на това място. Вие и хора като вас. Не щяхте да ме оставите на мира. Знаете ли колко хора живеят в тези гори, шерифе? Повече, отколкото си мислите. И ще откриете, че тези, другите, си имат дървени къщички, по-хубави от домовете на много хора. Включително и от моя. Ама че работа! Да не мислите, че ми харесваше там? Да сера в дупка? Да ми прилошава от водата? Що за страна е тази, в която дори не можеш да пиеш вода от потока? Как сме позволили да се случи такова нещо?