Ридли Пиърсън - Смъртоносни разкрития

Той остана напълно неподвижен, докато очите му търсеха други аномалии. Лесно забеляза утъпканата пътека, използвана от редките туристи — пътя, по който той и другите се бяха приближили към лагера. Сега можеше да си представи Гили там, как е уловил някаква следа в гората и я следва бързо като всеки следотърсач. Развълнуван. Целеустремен. Тъй като линията водеше в тази посока, той си представи убиеца на Менкез някъде по-нагоре, близо до навеса или вече далеч оттатък, следващ пътеката, която прехвърляше билото и водеше към дерето Грийнхорн.

Уолт зърна проблясъци на фарове през дърветата долу вдясно. Линейката , помисли си. Бе изправен пред избора дали да се опита да пусне Беатрис отново по миризмата, или да тръгне по същата пътека, по която двамата с Брандън бяха следвали влюбените туристи. Опита се да мисли като своя противник или поне да реагира като него. Какво би видял той във фаровете? Опасност или любопитен факт?

Мъжът се бе показал като безочлив — бе живял поне през част от времето в дървената къщичка, на метри от две жени. Дали това, че бе проснал с бухалка Мартел Гейл, показваше някаква привързаност към Фиона? Дали същата съдба не бе очаквала и Уолт, когато Кайра го беше прекъснала, докато надзърташе през прозорците на бунгалото? Дали пристигащите фарове биха разбудили любопитството на убиеца? Би ли могъл той да устои на изкушението да види дали е разкрит и каква реакция ще предизвика?

Уолт се върна към онова, което го бе довело тук — единственото, на което можеше да се довери. Извади салфетката от задния си джоб, подаде я на Беатрис да я подуши и заповяда отново:

— Намерѝ го.

— Не можете да се качвате там! — извика Фиона, когато шофьорът на линейката сложи крак на първото стъпало на стълбата.

— Моля? — възмутено я изгледа мъжът.

Неговият партньор, лекарят, се приближи откъм далечния край на колата.

— Госпожо, смяната ни свършва след четирийсет и пет минути. Работим от дванайсет часа. Наредено ни е да свършим определена работа тук и ще съм ви благодарен, ако не се бъркате.

— Да приберете труп — каза тя.

Предположи, че е така, защото Уолт беше казал, че хората му идват. Беше я предупредил да бъде нащрек. Това — че линейката бе пристигнала без сирени и сигнална лампа, че Уолт бе напуснал района веднага след като излезе от дървената къщичка (защото тя бе наблюдавала всичко) — сочеше към очевидния извод.

— А вие коя сте? — поинтересува се шофьорът на линейката.

Лекарят беше нов, иначе щеше да я познава.

— Аз ли? — Канеше се да си каже името, но после премисли. — Аз съм полицейски фотограф. Не можете да влезете вътре, преди да свърша, а още не съм започнала.

— Можете ли да докажете самоличността си?

— Почакайте тук — каза тя на лекаря, а на застаналия в подножието на стълбата шофьор нареди: — Не мърдайте!

Протакай , помисли си Фиона. Върна се, понесла чантата с фотографските принадлежности и портфейла си, и показа на лекаря служебната си карта.

— Ако искате да направите снимки, вървете да ги правите. Но имате пет минути.

— По-скоро половин час — каза тя.

— Казах ви, смяната ни свършва след четирийсет минути — рече той. — Вижте, ако работата бе толкова важна, тук щеше да гъмжи от заместник-шерифи — не съм ли прав? Дошли сме само да приберем тялото, нищо повече. Повикаха ни и трябва да свършим работата.

— А аз трябва да свърша моята.

— И аз ви давам пет минути. Вече са четири, след като изгубихте една в излишни приказки. Изчакай — извика той на другаря си.

Шофьорът се дръпна от стълбата.

Фиона преметна чантата с фотографската техника през рамо, приближи се до стълбата и започна да се катери.

С всяко следващо стъпало страхът й от онова, което можеше да намери вътре, растеше.

Щом Уолт чу приближаваща се сирена, макар тя все още да бе далеч, сърцето му подскочи. Изрично беше наредил да не ги включват и едва когато сирената отмина и заглъхна на север, той осъзна, че патрулката пътува по друго повикване. Козината на Беатрис се бе напълнила с осили, докато обикаляше по поляната, сумтейки и бързайки да улови изгубената миризма. Уолт я наблюдаваше отдалеч, без да й се пречка, но бе готов да я последва. Щом вдигна очи, видя хиляди акра държавна гора, които планинецът вече познаваше добре, след като ги бе проучвал няколко месеца. Това даваше на мъжа несъмнено предимство, докато пък Беатрис представляваше ответният удар на Уолт.