Ридли Пиърсън - Смъртоносни разкрития

— Вратите и прозорците ти залостени ли са?

— Да. Плашиш ме.

— Добре. Искам да си нащрек. Хората ми идват насам. Може да им отнеме известно време. Приближават се тихо по моя заповед. Бъди така любезна да не застреляш някого от заместник-шерифите ми. Но ако някой се опита да нахлуе в дома ти, първо стреляй, а после задавай въпроси. Разбра ли?

Тишина.

— Моите хора няма да нахлуят при теб. Във всеки случай не и без да предупредят. Слушаш ли ме?

— Какво, по дяволите, става, Уолт?

— Не е била Кайра — каза той.

— Казвах ти! — рече тя възмутено.

— Онзи човек… Нашият планинец. Живял е във вашата дървена къщичка. — Чу по телефона ахването й. — Поне през част от времето. Бил е там горе.

— В къщичката ли? В нашата къщичка?

— Остани нащрек. Моите хора ще се появят след десетина минути. Слушаш ли ме?

— Няма пак да бъда жертва, Уолт.

— Няма да се стигне дотам.

Беатрис продължаваше нагоре през гората, теглейки Уолт в тази посока. Той можеше да я повика да се върнат, да се погрижи Фиона да влезе в субаруто и да се увери, че то е безопасно.

— Просто ти казвам.

— Няма да позволим това да се случи.

— Ние?

— Ти и аз.

Мълчанието се проточи. Уолт ставаше нетърпелив.

— Добре — каза тя накрая. — Добре.

Той въздъхна, прибра блекбърито си и последва шума от вървящата напред Беатрис. Тя продължаваше целенасочено и решително и нейната концентрация го накара да се върне към непосредствената задача. Потънал в мрака на гъстата иглолистна гора, движейки се по-скоро по инстинкт, отколкото с помощта на зрението си, воден от звуците на куче, на което бе започнал да вярва и да разчита, той продължаваше напред полусляп, полуужасен, решен да изтласка Фиона от ума си, но неспособен да го стори. Катереха се все по-нагоре. Беатрис го водеше по криволичеща животинска пътека. Движеха се бързо.

Уолт стъпваше леко и почти безшумно и се чудеше дали скъсяват разстоянието до убиеца на Менкез. Дали мъжът знаеше, че Уолт го преследва? Изпитваше ли угризения за убийството? Шерифът допускаше, че той би си намерил извинение за това, че е цапардосал Мартел Гейл по тила с бейзболна бухалка. Но удушаването на рейнджър от Горската служба, независимо дали бе извършено в пристъп на паника, или не, трябваше да му се отрази по-силно. Уолт си го представи отчаян, обезумял, търсещ някакъв начин да се спаси от стореното. Не го смяташе за луд, въпреки че бе скочил през прозореца на „Казиното“. Взломът у Бъркхолдър бе умно планиран и замаскиран като дело на мечка — това не бе почерк на откачен човек.

Двамата с Беатрис вече се движеха много бързо. Уолт почти тичаше, а Беатрис спираше да го изчака и пак се стрелваше. Когато най-после му позволи да я застигне, се бе привела напред, опряна на предните лапи, и всеки сантиметър от тялото й потрепваше, от което той разбра, че са близо.

Потупа я по главата и по гърдите и й даде знак да стои на място. Промъкна се през някакви храсталаци толкова тихо, колкото е възможно за човек или животно. Вярваше, че е невидим, по-бърз и по-способен от противника си, независимо, че онзи се смяташе за планинец. Сега бяха в царството на Уолт, мястото, където той се чувстваше като у дома си, място, с което се отъждествяваше и от което извличаше своята същност. Можеше да остави съвещателните зали и човешките взаимоотношения на другите — на него му беше достатъчна непрогледната гора и мотивацията, че трябва да залови убиеца.

Пред очите му се откри изглед към поляната: тя бе пуста. Телефонът в джоба му завибрира. Уолт не му обърна внимание и той скоро спря. Звездната светлина придаваше синкав оттенък на тревистото поле, върху което изоставеният лагер в далечината приличаше на грозен белег. Уолт посегна през клонките на дивата череша и хвана стиска полска трева. Узрелите семена изпопадаха. Бяха същите като онези, които бе намерил по панталоните на Гили. В най-сухите части от поляната тревата липсваше и се бяха образували продълговати голи петна. Уолт излезе на откритото, но остана приведен и се придържаше към края на гората, където се издигаше стена от сянка.

Цъкна веднъж с език и Беатрис дотича по-бързо, отколкото очакваше. Направи й знак с ръка и тя застана до него, готова да го следва. От мястото на което се намираше, Уолт можеше да погледне назад и вниманието му бе привлечено от един по-тъмен откос сред неподвижното море от трева: някакъв човек, сам, се бе движил от място, много близко до онова, където Уолт бе стоял присвит преди малко, в посока към изоставения навес и лагерния огън.