Ридли Пиърсън - Смъртоносни разкрития

— Включете на запис — извика той на дъщерите си. — Идвате с мен.

От колата се обади на Майра. Дъщерите му бяха на задната седалка, препасани с колани, а Беатрис размахваше опашка, удряйки ту едната, ту другата.

— Идвам към вас — каза той, преди снаха му да успее да промълви и дума. — Трябва да ти оставя момичетата за около час. Ще се справиш ли?

— Уолт? Аз…

— Ще го направиш ли за мен?

— Разбира се.

— Там съм след десет минути.

— Заключи вратата и стой близо до телефона!

— Какво става, Уолт? — разтревожи се Фиона.

— А още по-хубаво, направо се измитай оттам.

— Няма. — Тя замълча и се чуха пуканията по телефонната линия. — Трябва да поговорим.

— По-късно. В момента трябва да се качиш в колата си и да се махнеш оттам. Не, не. Остани. Така е добре. Но заключи здраво. Имаш ли някакво оръжие?

— Ако се опитваш да ме уплашиш, справяш се отлично.

— Имаш ли оръжие, или не?

— Имам пистолет.

— Само че… — Той се запъна. Как не я бе попитал за това по-рано? Кой ще напада мъж с бейзболна бухалка, ако в чекмеджето има пистолет? Не можа да се сдържи: — Обучена ли си да го използваш?

— Уолт, какво става?

— Идвам в имението. Ще вляза пеш. Повиках подкрепления, но в Кери се е удавил някой. Както и да е, засега съм само аз. Знаеш ли как да използваш пистолета?

— Да.

— Тогава го дръж подръка. И не прави глупости: може човекът, който влезе през вратата ти да съм аз.

— А кой друг би могъл да бъде?

— Точно там е въпросът — рече Уолт. — Случайно да си забелязала нещо разместено напоследък? Нещо да липсва? Може би дрехи? Бельо?

— Какво те е прихванало?

— Да разбирам ли, че отговорът е „не“?

— Не съм се замисляла за това.

— Ами замисли се. — Предполагаше, че му остават още пет до седем минути път. Харесваше му да я държи на телефона, да чува гласа й толкова близо.

— Не съм изгубила нищо. Двете с Кайра си оставяме дребни подаръчета. Знаеш: курабийки, диви цветя. Момичешка работа.

— А в последно време?

Мълчанието й се проточи твърде дълго.

— Фиона?

— Направо тук ли идваш? Ела направо тук, моля те.

— Фиона. Говори ми.

— Сега ще взема пистолета, както ме посъветва. Вече заключих.

— Канеше се да ми кажеш нещо…

— Не съм.

— Мисля, че се канеше.

Мобилната връзка пропукваше. На тази отсечка от пътя сигналът не беше идеален. Джипът на Уолт се приближи до мястото, където бяха открили трупа на Гейл, и го подмина. Скъсаната жълта полицейска лента плющеше на светлината на фаровете.

— Той е мъртъв, нали? Лицето му беше толкова зле… Ами ако не е бил той? — разтревожи се Фиона. Въпросът на Уолт за подаръците всъщност бе освободил един друг спомен: как Гейл влиза в бунгалото й с букет цветя. Тя ги бе открила, изсъхнали, на масичката за кафе, след като се върна от болницата, и бе помислила, че са от Кайра. Но сега знаеше, че Кайра по това време вече е била заминала. Не може да са били от нея. Само от него. Представата, как това чудовище й подарява цветя, бе трудна за възприемане.

— Идентифицирахме тялото — каза Уолт. — Не се тревожи. Седи спокойно. Аз идвам.

Той излезе от магистралата, но пое по десния разклон към имението на Бъркхолдър, вместо към това на Енгълтън. Измина двайсетина метра, загаси фаровете и спря, изключвайки двигателя. Нареди на Беатрис да върви до него и по напрегнатия му шепот тя усети, че това не е тренировка. Реагира подобаващо: движеше се близо до левия му крак, тихо и нащрек, носът и очите й работеха усилено. Двамата тръгнаха бързо през мрака.

Нагоре по хълма, на фона на нощното небе, върху което сияеше яркият Млечен път, се очертаваше силуетът на пилона за знаме на Енгълтън. Вдясно от него и още по-нагоре по хълма се виждаше друг силует с правилна геометрична форма — северозападният ъгъл на дървената къщичка на Енгълтън, скована високо между три ели.

Минути по-късно Уолт прескочи оградата от летви край портата, а Беатрис се промуши между тях, настигна го и продължи да го следва без допълнителна команда. Уолт гледаше да стои в прикритието на изкуствено насадените трепетлики, които оформяха горичка след горичка, докато алеята се виеше нагоре по хълма. Стигна до края й, където тя се разширяваше в паркинг между бунгалото на Фиона и гаража на главната къща, а една пътека водеше към входната врата. Той остана приведен и изчака, докато успокои сърцебиенето си и овладее дишането си. Бе отпуснал ръка върху гърба на Беатрис, която пъхтеше до него.

Потупа я по главата за награда и докато се изправяше, допря леко ръка от външната страна на крака си, подсилвайки заповедта да го следва. Заобиколи къщата отдясно и се приближи откъм гърба й, вместо да прекоси мамещото открито пространство на мястото за паркиране. Подмина няколко лехи с жълти лилии, които му напомниха за пожара, а после и за разговора му с Фиона край дървената къщичка. Движеше се тихо, придържайки се към сенките, а Беатрис пристъпваше край него.