Ридли Пиърсън - Смъртоносни разкрития

— Пред бунгалото не съм била аз — каза Фиона. — Готова съм да се обзаложа, че съм била вътре и съм лежала в безсъзнание на пода, макар да не го знам със сигурност.

— Това е голям облог — каза Ериън. — Не съм сигурен, че бихте искали да го направите.

— Е, не съм била аз — каза Кайра. — Аз го видях. Не съм го направила.

— Нямаше ли други коли? — попита Ериън Кайра.

— Не видях такива. А и не съм чула звънеца от портала.

— Обвинението може да излезе с тезата, че е била едната или другата от вас, или както казвате, че мисли шерифът, че сте били и двете и се прикривате една друга.

— Само че не е вярно — възрази Кайра.

Лицето на Ериън посърна.

— Тук говорим за закона. Истината е само една малка част от уравнението. — Той изчака малко, докато двете проумеят думите му. — Значи вашите родители са ви канили да отседнете у тях?

Кайра кимна. Бяха говорили за това по-рано, докато пътуваха към имението.

— Обаче аз не искам.

Фиона се намеси:

— Кайра, трябва да го направиш. Може би това е възможността, която чакаш.

— Не искам да го виждам.

— Ами ако баща ти се е променил?

— Той не се променя.

— Всички се променяме — каза Фиона, — ако другите ни дадат шанс.

Кайра кимна лекичко.

— Но само за тази нощ.

— Недей да съдиш прибързано — посъветва я Фиона.

— Не искам да те напускам.

— Трябва да си изясним някои неща — каза Фиона. — Да напишем някои неща. С мен всичко ще е наред.

— Мога да ви закарам — предложи Ериън.

— Ще си събера нещата — каза Кайра, като стана и неохотно пусна ръката на Фиона.

— Какво мислите за всичко това? — попита Фиона Ериън, когато останаха насаме.

— Вярвате ли й? — заинтересува се той.

— Напълно.

— А откъде знаете, че сте се спънали в табуретка? Ами ако сте получили раната извън бунгалото?

— Мислите ли, че не ми е хрумвало?

— Как смятате, възможно ли е?

— Питате дали съм го мразела чак толкова? Да. Мразех го. Но дали бих направила такова нещо? Никога.

— „Никога“ е твърде голяма дума.

— Никога — повтори Фиона.

Ериън извади портфейла си и измъкна от него една визитна картичка.

— В случай че имате нужда от мен.

— Нямам.

— И все пак, в случай че имате — каза той.

Фиона взе картичката.

Откъм хола се чуваше телевизорът, по който вървеше филм на „Дисни“, а Уолт работеше на компютъра си на масата в трапезарията. Беше се свързал със сървъра на офиса и довършваше доклада за ареста на Фанчели. Вече бе говорил с помощник щатския прокурор в Бойси, който му бе обещал, че обвинението по Закона за дивеча ще издържи. Уолт вярваше, че с малко задкулисни разговори ще успее да издейства на Фанчели максималната присъда от глоба и една година затвор. Което бе малко възмездие за истинското му престъпление, но по-добре от нищо.

Обискът в дома на Фанчели не бе успял да открие никакви следи от издевателство над деца — нито сувенири, нито видеоклипове, — но арестът на мъжа включваше задължително вземане на ДНК проба, а именно към това се стремеше Уолт. Надяваше се с нейна помощ до края на седмицата да докаже, че Фанчели е забременил доведената си дъщеря. Тогава мръсникът щеше да прекара на топло доста повече от година. Докато привършваше доклада си, Уолт се чувстваше рядко добре и си мислеше, че това е една от хубавите му вечери.

— Хей, татко — извика Ники от хола.

Сигурно имаше рекламна пауза, защото обикновено момичетата не се интересуваха от съществуването му, докато гледаха филм.

— Да?

— Ти май щеше да ни правиш къщичка върху дърво.

Това беше семеен въпрос, който изникваше през около шест месеца. Уолт се бе противил на идеята заради големия труд, който се изискваше, и вероятността това да се окаже само мимолетен интерес. И което бе по-важно, осъзнаваше, че това не е за момичета. Мислеше за дървените къщички сред клоните като за момчешки царства и бе убеден, че на дъщерите му бързо ще им доскучае, но сега вече се съмняваше в това.

— Права си — отвърна той. — Съвсем бях забравил.

— Можем ли да си построим?

Сега Емили също се бе надигнала и го гледаше развълнувано.

— С перденца и кофа, с която да качваме разни работи.

Той се зачуди дали във филма, който гледаха, нямаше някаква подобна къщичка, скована сред клоните на старо дърво. Те лесно се впечатляваха.

— Перденца ли? Защо не?

— Кога? — извика Емили прекалено високо.

— Скоро, нали? — добави Ники.

Тези въпроси го удариха като юмрук в гърдите. Всичко се свеждаше до време. Това бе нещото, което не му достигаше и го караше да се чувства измамен, а също и измамник. Не бе толкова важно, че нямаше време за себе си, но се отнасяше нехайно към дъщерите си, а даже и работата му понякога страдаше. Той смяташе себе си за човек, който умее отлично да си разпределя задачите, но откъде да намери четири часа, за да построи къщичка върху дърво с децата си? А ако не можеше да намери четири часа, за да бъде с тях, какво говореше това за него?