Ридли Пиърсън - Смъртоносни разкрития

— Закарали ли сте форда до „Ууд Ривър Глас“ за смяна на предно стъкло следобед на тринайсети?

Маската на Фанчели се пропука. Челото му се изопна, очите му се присвиха и той пренебрегна Брандън, сякаш не беше там. Цялото му внимание бе приковано в Уолт. Беше разпознал врага си и го следеше с поглед на ловец.

— Какво става тук?

— Помните ли какво сте казали на механика? На работника в „Ууд Ривър Глас“? За това, какво е пукнало предното ви стъкло?

— Беше камък.

— Знаете ли, че в сервизи като „Ууд Ривър Глас“ се правят снимки на щетите за застрахователни цели?

— Не.

— Някои го правят — каза Уолт. — Онези, които искат да им се плати.

— Е, и?

— Чували ли сте някога израза „Защо да го правим по трудния начин, като има лесен“?

— Какво искате да кажете, шерифе? Трябва да се прибирам вътре.

— Сигурен ли сте, че е била лисица, г-н Фанчели?

— Може да се бъркам с един друг случай, когато излязох от пътя. Май е точно така. Лисица ли казах? Беше птица. Птица се блъсна в предното ми стъкло.

— Каква птица?

— Откъде да знам?

— Може би е паднала някъде зад камиона ви?

— Може да сте я видели — намеси се Брандън, — докато сте пикаели.

— Там имаше един мъртъв ястреб — рече Фанчели. — Мислите, че е същата птица? Но какво значение има всичко това?

— Бихме искали да видим стрелите ви, Дон — каза Уолт. — Изработвате ги ръчно, нали?

— Откъде…? Какво ви интересуват стрелите ми? Да не би някой да е застрелял някого? Не съм бил аз.

Уолт извади заповедта за обиск и я връчи на Фанчели.

— Имаме разрешение да претърсим къщата. — Той кимна на Брандън, който избута Фанчели и влезе вътре.

Уолт зърна Дион. Тя беше стояла точно зад вратата, слушайки всичко.

— Там имаше труп! — изтърси Фанчели.

Уолт се напрегна.

— Моля?

— В храстите имаше труп. Мъж. Едър кучи син.

Вече в къщата, Брандън спря и се извърна.

— За кое място говорим? — попита Уолт.

— Пред пикапа ми. Онази нощ.

— Видели сте труп?

— Да.

— И съобщихте ли за това?

— Не съм. Не.

— Защо?

Фанчели изглеждаше объркан.

— Бихме могли да сключим сделчица, а? — предложи той. — Аз видях трупа. Разполагам с това, от което се нуждаете, затова може би ще си затворите очите за туй-онуй?

— За какво?

— Дяволски добре знаете.

— Трябва да го чуя от вас.

— Перата… Взех няколко ястребови пера. Птицата беше мъртва. Самият закон си е тъп, мен ако питате. Взех няколко махови пера. Вашата заповед — това търсите, нали? Стрелите ми. Няма да ги намерите там вътре. Имам работилница в гаража. Нещата ми са там. Ще ви разкажа за трупа, а вие ще си затворите очите за перата. Става ли?

— Първо ще трябва да видим перата — каза Уолт.

— Разбира се, няма проблем.

Фанчели заведе Уолт и Томи Брандън в малкия гараж отзад. В ъгъла имаше работна маса, на която бяха струпани разнообразни материали. Въздухът бе застоял. Няколко нощни пеперуди се блъскаха яростно в стъклото, мъчейки се да избягат.

— Дайте да уточним — предложи Уолт, като оглеждаше едно още неизползвано парче от ястребово перо, — вие не сте съобщили за трупа, защото сте взели ястребовите пера и не сте искали да се замесвате.

— Абе, помислих си да се обадя на 911 или нещо такова. Ама вие проследявате всички разговори, нали? Прав ли съм? Просто не щях да се забърквам.

— Ястребовите пера са били по-важни за вас от мъртвия човек. — Уолт го произнесе като твърдение.

— Знам, че звучи тъпо.

Шерифът изчака Брандън да заеме позиция зад Фанчели, приготвил здравата си ръка.

— Доминик Фанчели — произнесе официално Уолт. — Арестуван сте за нарушаване на Закона за рибата и дивеча.

Преди Фанчели да се усети, Брандън го бе хванал здраво за едната ръка. Без никакво усилие завъртя мъжа към Уолт, който му щракна белезниците.

— Какво става тук, по дяволите? Мислех, че имаме сделка!

Уолт заговори високо, за да го надвика:

— Повикай екипа. Искам да разглобят тази къща пирон по пирон.

Върху лицето на Фанчели изведнъж се изписа ужас.

— Какво, по дяволите, правите?

— Върша си работата — каза Уолт и зърна през мръсните прозорци на гаражната врата отчаяното лице на Дион Фанчели, която изглеждаше така, сякаш й се иска да изчезне.

Двете жени седяха една срещу друга сред пищното великолепие на първия от трите хола в дома на Енгълтън. Питър Ериън бе малко встрани от тях, на стол с бродирана тапицерия, който проскърцваше при всяко негово движение. Беше извикал Фиона в къщата, искайки помощта й, за да „установи контакт“ с новата си клиентка, която досега отказваше да отговаря на въпросите му. Беше късен следобед, най-горещото време от деня, и щорите бяха пуснати, скривайки величествения изглед към Болд Маунтин на запад.