Ридли Пиърсън - Смъртоносни разкрития

— Имаме нужда от него.

— Как така?

— Нашата свидетелка Маги Шарп твърди, че пикапът му е бил там онази нощ.

— И сега това акция ли е, или не?

— Съжалявам, че те разочаровах.

— Какво става, шерифе?

— Трябва да действаме внимателно.

— И аз съм тук, защото…?

— Защото ти харесва.

— Вярно е.

— А аз имам заповед за обиск, която се налага да изпълня. Само че засега ще трябва да я изпълним, без той да разбере какво става. Нека си мисли, че е заради перата.

— Значи засега се оглеждаме за явни неща.

— Точно така.

— За което имам грижата аз.

— Започваш да схващаш — каза Уолт.

— А ти ще го омайваш с приказки.

— Ще се постарая.

— Ами ако не се стигне дотам? Ако вземе да драсне?

— Не можем да си го позволим — възрази Уолт. — Точно затова сме тук. Точно затова сме ти и аз вместо някой друг. Не бива да го уплашим. Не бива да му позволим да узнае истинската причина, поради която сме дошли, нито коза, който можем да изиграем. Това не е арест. Имаме късмет, че го открихме. Ти си единственият, на когото имам доверие, че ще изпълни това както трябва. Другите, след като са наясно с престъплението, може да позволят на чувствата да вземат връх.

— Разбирам.

— Затова, като влезем, запази спокойствие.

— Въпреки факта, че този е първокласен мръсник и нищо не би ми харесало повече от това, да направя ареста му колкото се може по-неприятен. Например да му изкълча едно-две рамена — подсмихна се Брандън.

Както във всички участъци, хората на Уолт понякога използваха номера със съпротивата при задържане. Изливаха негодуванието си от системата върху заподозрените, като се стараеха арестът да е възможно най-болезнен, защото системата явно се отнасяше твърде меко с тях: затвори с телевизия и прясна храна; по един час дневно на открито, гимнастически уреди. Някои от заподозрените заслужаваха да гният в карцера и всички го знаеха. Заместник-шерифите, извършващи ареста, смятаха за свой дълг да накажат престъпника до границите на допустимото, а понякога и мъничко отвъд тях.

— Не и този път, Томи.

— Ясно.

— Ти си единственият, на когото имам доверие.

— Разбрах.

Брандън пое задната страна на къщата. Заобиколи откъм далечния край, оглеждайки за прозорци без мрежи, докато отиваше да покрие вратата. Застана на ъгъла, на няколко крачки от нея, но така че да има изглед и към един прозорец, който би могъл да послужи за измъкване. Цъкна веднъж с радиото.

Уолт, който чакаше край предната врата, чу сигнала и почука, а секунда по-късно натисна и звънеца. Ууд Ривър Вали не беше място, където жителите надничаха навън, преди да отворят. На прага застана едно красиво момиче. Носеше свободна риза, която скриваше фигурата й.

— Баща ти тук ли е? Доминик Фанчели?

Може би заради това, че Уолт използва официалното му име, тя стоеше и се взираше в него, неспособна да заговори. После кимна.

— Доведен баща — успя да каже най-сетне.

— Би ли му предала, че шерифът е тук, моля те? Шериф Уолт Флеминг.

— Добре. — Тя си пое дълбоко дъх. — Татко! — Прозвуча някак неестествено. Сетне се поколеба, преглътна и добави: — Шерифът е дошъл да те види!

На Уолт му се стори, че лицето й стана по-бледо, докато се чуваха приближаващите се стъпки. По-начумерено. Той разбираше какви са рисковете от идването му тук. Ако мъжът усетеше какъвто и да било признак, че тя е говорила с полицията за положението си, това би могло да го вбеси. Можеше да я пребие до смърт. Задачата на Уолт беше да измъкне колкото се може повече признания от него, а после да раздели двамата и да се погрижи нещата да си останат така. Когато Фанчели се появи от другата страна на мрежата на вратата, шерифът вдигна ръка и натисна два пъти бутона на микрофона. Сега Брандън знаеше, че Уолт е установил контакт. Въпреки това обаче заместник-шерифът нямаше да напусне поста си, докато не получи втори сигнал.

— Доминик Фанчели?

— Да?

Нямаше нужда Уолт да се представя.

— Имам няколко въпроса за вашия „Форд F-150“.

Лицето на Дион забележимо се отпусна. Бръчките върху челото на Доминик се изгладиха.

— Нима?

— Може ли да вляза?

Фанчели бутна мрежестата врата, но вместо да пусне Уолт вътре, излезе навън. Шерифът сметна това за ловък ход, който ясно сочеше с какъв човек си има работа.

— Затвори вратата — каза Фанчели на дъщеря си.

Момичето се подчини, но изражението й зад гърба на пастрока й издаваше силно любопитство и страх.

Уолт реши да изиграе коза с Брандън. Цъкна три пъти с радиото и Брандън заобиколи откъм далечния край на къщата. Приближи се до тях. Забавяше ход край всеки прозорец, за да надникне вътре. Въпреки превързаната ръка фигурата и държанието му бяха страховити. Той бе човек, на когото обръщаш внимание, когото държиш под око във всяка една ситуация. Като голямо куче, което седи в ъгъла и следи с очи всички в стаята. Брандън се приближи бавно до предницата на форда и когато Уолт се обърна към него, му кимна лекичко. Това бе потвърждение, че е видял следи от сблъсъка с птицата, което вдъхна на Уолт допълнителна увереност.