Ридли Пиърсън - Смъртоносни разкрития

Когато най-после стигна до югоизточния край на главната къща, Уолт остана приведен. Право пред него се простираше ивицата обгорена земя. Той пое нагоре по хълма, дървената къщичка сега се намираше непосредствено от дясната му страна. Стълба от борови летви бе прикрепена към една от трите ели, на които се крепеше къщичката — доста голяма постройка на пет метра от земята. Той даде знак на Беатрис да остане на място, промъкна се приведен до основата на стълбата и започна да се катери. Беатрис следеше зорко действията му и носът й се надигаше все по-високо с всяко изминато стъпало.

В къщичката се влизаше през отвор в пода, закрит с капак. Уолт се спря току под него. Извади фенерчето и беретата си, като ги хвана с една ръка, докато се държеше за стълбата, и използва гърба си, за да блъсне и да отхвърли капака. Синкавата халогенна светлина на фенерчето обля пищно обзаведената вътрешност, озари плакати, завеси, ръчно плетено килимче, смачкани салфетки на пода, маса с детски размери, осеяна с полуизядена храна и отворени консерви от супа, и попадна върху Гили Менкез, набутан в ъгъла, с посинял език и изцъклени неподвижни очи.

Уолт се метна в къщичката и се завъртя, очаквайки да види някого от другата страна на вдигнатия капак, но помещението бе празно. Той затаи дъх и се приближи към Менкез, като все още не можеше да повярва съвсем, че тук няма никого. Лъчът на фенерчето освети сводестия таван и под него една мъничка площадка, до която водеше въжена стълба.

Пипна Гили Менкез, беше топъл. Беше мъртъв от не повече от трийсет минути. По-вероятно десет или петнайсет. Уолт съобщи възможно най-спокойно за това по радиото, но никой не му отговори — сигналът се губеше заради неравностите по терена. Той опита с телефона и успя да се свърже.

— Искам да блокирате входа на магистралата — обясни на диспечерката. — Пратете в имението линейка и съдебен лекар. Всеки свободен заместник-шериф да се включи в издирването. Искам да покриете Грийнхорн и един екип да претърси Колд Спрингс. Свържете се с Роджър Хилабранд и обкръжете имението му. Този човек може да е някъде там. Може да е изчезнал отдавна.

Ботите на Гили бяха напоени с вода. Подметките му бяха набити с кафява кал. В подгъва на панталоните му имаше заседнал плевел, заедно с борови иглички и дребни частици дървесна кора. Но вниманието на Уолт бе привлечено от кехлибарените семенца на полска трева. Както и от осилите, набити в чорапите. В гората не можеш да намериш трева, освен на поляните, а в момента му идваше наум една конкретна поляна: Гили се бе върнал във високопланинския лагер, който бяха открили — същия, който трябваше да наблюдава, когато се бе напил до безсъзнание. Уолт си представи как Гили, майстор следотърсач, хваща дирята оттам и я проследява до имението на Енгълтън. Представи си го как стига право до дървената къщичка и се зачуди колко ли изненадан е останал, щом е вдигнал капака.

Докато слизаше по външната стълба се подхлъзна и успя да се улови в последния момент. Като видя това, Беатрис скочи, но не напусна мястото си. Той я забеляза и това му напомни колко е ценна за него. Върна се в къщичката и внимателно прибра две от захвърлените салфетки, без да ги докосва с пръсти. Малко по-късно ги поднесе към изтънчения нос на Беатрис и даде една команда:

— Намери го.

Кучето, което досега едва потискаше енергията си, буквално се изстреля напред, забило нос в земята, и изпълни странните си кръгове и връщания в основата на стълбата с изумителна скорост. После, махайки възбудено с опашка, се обърна към господаря си и спря в очакване. Беше уловила миризмата.

— Намери го — повтори той и посочи към гората.

Беатрис се втурна в мрака и Уолт я последва, като вече набираше на мобилния си телефон номера на Фиона.

— Какво става? — попита тя още преди да се е уверила, че е той. — Тук ли си?

— Слушай ме внимателно и прави точно каквото ти казвам — рече Уолт. — Разбираш ли?

— Добре.

Не беше проверил субаруто й. Не беше претърсил главната къща. Вярваше на Беатрис, но знаеше, че съществува минимална вероятност кучето да следва дирята на Гили, а не на убиеца.

— Заключваш ли колата си? — попита той.

— Какво, по дяволите…?

— Искам да ме слушаш внимателно, Фиона. Отговаряй на въпросите ми и прави каквото ти казвам.

— Защо си задъхан? Какво става?

— В момента съм в гората над теб. Заключваш ли колата си?

— Не.

Автомобилът й беше възможно скривалище. Ако убиецът бе забелязал приближаването на Уолт и бе напуснал дървената къщичка, докато Уолт обикаляше около главната къща, сега можеше да се намира къде ли не — включително на задната седалка на субаруто, чакайки заложник.