Ридли Пиърсън: Смъртоносни разкрития

Сега тя чу звъненето на телефона откъм бунгалото. Направи две крачки в тази посока, но спря, представяйки си как някой се крие там и я чака. Телефонът продължи да звъни глухо, докато мелодията се повтори още три пъти и млъкна. Телефонът… Пистолетът… Фенерчето вече не се виждаше.

За нищо на света нямаше да влезе там.

Тя погледна нагоре. Може би най-безопасното място бе в дървената къщичка — да влезе и да застане върху капака, за да попречи на отварянето му — но не и ако това бе леговището на убиеца, не и ако трябваше да го дели с един труп. Уолт не беше ли казал веднъж, че най-доброто скривалище е да останеш на открито? Тя зърна купчината от цепеници за горене, а зад нея — друга купчина от трупи. Една пътека водеше от задната част на езерцето към гората. Къде щеше да се чувства в по-голяма безопасност: бродейки из празна къща с размери на хотел или сгушена в гората, опряла гръб в някое дърво? Фенерчето трябваше да е на Уолт. Той едва ли беше на повече от десет минути път.

Тя остави чантата с фотографските принадлежности в подножието на стълбата и забърза към купа от дърва — неспокойна, развълнувана и с чувството, че през цялото време има някой на крачки зад нея. Озърташе се нервно, уплашена от собствената си сянка.

Стигна до дървата и между тях имаше набутана бейзболна бухалка. Липсващата бейзболна бухалка на Кайра, вероятно сложена там от някой градинар. Или може би беше бухалката, стояла пред нейното бунгало. Тя я обхвана с длан и стисна здраво.

Чувството беше хубаво.

Уолт следваше тичешком Беатрис надолу по хълма. Схемата бе позната и на двама им: тя го изпреварваше, следвайки миризмата, после се връщаше на няколко метра от него, за да се увери, че още я следва. Когато излезе на една пътека, Уолт изключи фенерчето и го закачи обратно на колана си. В гората беше тъмно, но пътеката се виждаше като бледа лента и Уолт я следваше с лекота, като забавяше ход само от време на време, когато тя свиваше или заобикаляше някоя стърчаща от земята скала, или пък бе затъмнена от плетеница оголени корени.

Макар да се радваше, че следва миризмата, и въпреки че разбираше странната нужда на убиеца да се върне на местопрестъплението, това никак не го успокояваше. Фиона не вдигаше телефона си. Този факт сам по себе си го караше да тича с всички сили към къщата на Енгълтън почти без да изостава от Беатрис, и по този начин окуражаваше кучето да бърза напред. Но Уолт не можеше да се мери с нея. Тя бе решила, че това е някаква гоненица, и бързо го изпреварваше.

Минаха две минути, в които Уолт се спускаше стремително по водещата надолу пътека. А после и пет. Отсъствието на Беатрис — фактът, че не се бе върнала при него — започна да го тревожи. Да не би усещането за игра да бе надделяло над задължението й да следва миризмата? Дали той не я бе объркал с тичането си? Не можеше да бъде сигурен, гората му бе непозната, но имаше чувството, че ще стигне до имението всеки момент.

Беатрис изквича. Това бе вой на болка, който го хвърли в паника и ужас, сякаш бе извикала някоя от дъщерите му. Пази се, когато ловецът се превърне в плячка. Първият му и единствен извод беше, че убиецът по някакъв начин е разбрал, че кучето го следи; че подтиквайки я да бърза, Уолт я бе засилил право в капана — че това изквичаване бе предсмъртният миг на Беатрис, един последен отчаян опит да го предупреди.

Той реагира интуитивно и мигновено — вече тичаше слепешката, с всички сили. Между него и кучето съществуваше нещо повече от връзка. Нещо, което не би могъл да обясни на друг човек, без да прозвучи глупаво или дори детински. Това бе нещо като семейна обич. Обич завинаги.

Изквичаването й ехтеше в ушите му. Изгаряше го отвътре. Плач на бебе в нощта. Зов за помощ. Погледът му се замъгли, очите му се овлажниха — дали от тичането, или от сълзи. Той ги избърса, но пред себе си виждаше само размазан тъмен пейзаж, в който бледата лента на пътя се виеше като река под краката му.

Сред всичко това зърна геометрична форма: покрива на къщата на Енгълтън.

А после усети болката.

Тя прониза и двата му крака. Изглежда не беше видял някакъв дънер напряко на пътя и се строполи по лице, изпускайки пистолета, когато протегна ръце напред, за да се задържи. Мозъкът му сякаш изтръпна. Болката се стрелна от потрошените му пищяли нагоре през коленете, слабините, стомаха и избухна в главата му, и той нададе вик на агония.

Чернота плуваше по ръба на съзнанието му. Уолт се претърколи и придърпа крака към гърдите си, като се гърчеше и се мъчеше да си поеме въздух. Дишай и ще ти мине! — каза си той, колкото и абсурдно да беше това. Не можеше да си позволи да припадне. Някъде от мъглата от болка се появи Фиона, на колене, стиснала бейзболна бухалка в ръка. Въпреки очевидното доказателство, на Уолт му трябваха няколко секунди, за да свърже бухалката с ужасната болка в краката си, но дори като го направи, не можа да повярва. Сред силния звън в ушите си и вътрешните си стонове я видя да изрича нещо с устни: „Съжалявам…“.