Каролайн Греъм - Провинциални убийства

Мис Симпсън обаче бе извършила няколко неща през този последен ден от живота си, които човек, познаващ я от детството, намираше за крайно нетипични. А това беше достатъчно странно. Странно и интересно. Главен инспектор Барнаби бе записал номера на „Самаряните“ и сега посегна към телефона. Но първо трябваше да изясни подробностите около приема на мис Белрингър от неговите подчинени. Натисна звънеца и нареди:

— Сержант Трой да се яви веднага при мен!

„Самаряните“ не приеха запитването му особено възторжено. Не че Барнаби очакваше нещо по-различно. Както обикновено, не можеше да се изкопчи и дума от тях. Ето защо, след повторното си обаждане, в седем часа вечерта той се вдигна и лично отиде в миниатюрното им убежище — къщичката се намираше в малка улица зад магазин „Уулуърт“. За целта си беше лепнал подходящо разтревожено изражение на лицето.

Зад бюрото в приемната седеше възрастен мъж с два телефона пред себе си. Слушалката на единия беше прилепнала към ухото му. Покри я с ръка и прошепна на Барнаби:

— Моля, седнете.

Продължи да слуша, като от време на време кимаше тъжно. Накрая затвори телефона и запита:

— Вие ли сте човекът, който искаше да се види с Тери?

Барнаби, който смяташе, че възрастният мъж е Тери, кимна.

— Точно така. Разговаряхме в петък.

— А вие сте?… — не довърши „самарянинът“, докато разлистваше страниците на един дневник.

— Бих предпочел да не казвам името си — отвърна съвсем искрено Барнаби.

Телефонът отново иззвъня и почти едновременно жена на средна възраст и момиче излязоха от една съседна стая. Двойката си стисна ръце. Барнаби се обърна към жената, която измърмори:

— Добър вечер.

После излезе. Момичето стоеше в очакване. Мъжът на бюрото се усмихна и с жест ги насочи един към друг.

Момичето беше красиво и грациозно, а по раменете му се спускаше водопад от блестяща руса коса. Беше облечено в елегантна карирана рокля, а около врата й се открояваше огърлица от сребърни топчета, подобни на мъниста. Барнаби не можеше да не я сравни със собствената си дъщеря, която при последното си гостуване у тях носеше нарязани джинси, старо кожено бюстие, а косата й приличаше на грива, окичена с пайети.

— Заповядайте вътре, за да поговорим — предложи момичето и го въведе в стаята.

Там имаше удобно кресло, пейка до стената и чамова маса, в средата на която се открояваше бурканче с маргаритки. Барнаби седна на пейката.

— Искате ли кафе?

— Не, благодаря.

Беше дошъл тук без план, осланяйки се на способността си да импровизира. Не можеше да пренебрегне възможността Тери да е обигран професионалист като него. Благославайки добрия си късмет, той меланхолично й се усмихна и показа полицейската си карта.

— О! Но ние сме… не мога… Какво желаете?

— Разбрах, че вие сте разговаряла с Емили Симпсън миналия петък вечерта.

— Съжалявам, но ние не обсъждаме с никого клиентите си — заяви тя вече с по-твърд тон. — Дружеството ни държи на дискретността.

— Аз, разбира се, оценявам това — отвърна Барнаби, — но в случай на смърт…

— Смърт ли? Ужасно! Нямах ни най-малка представа, че ще се самоубива. Работя като доброволка тук само от няколко седмици… Все още се обучавам, нали разбирате… — Думите й се гонеха и застъпваха притеснено. — Само ако знаех… Но другите двама колеги водеха разговори и бяха на другата линия и аз си помислих, че ще се справя… Имам предвид с мис Симпсън…

— Чакайте малко!

Сега девойката бе заприличала на малко момиченце, което едва сдържаше сълзите си.

— Доколкото знаем — продължи Барнаби, — не става въпрос за самоубийство. Единственото известно на този етап е, че обстоятелствата са подозрителни.

— Така ли? С какво по-точно?

— Просто бих искал да ми кажете, ако желаете, какво си спомняте от това обаждане.

— Съжалявам, не мога да го направя. Трябва да проверя…

— Разговарях вече с началника ви — господин Уейнрайт — и ви уверявам, че в този случай правилата могат да се пренебрегнат — успокои я инспекторът с бащинска усмивка.

— Ами… Не знам…

— Не бихте желала да възпрепятствате полицейско разследване, нали? — спокойно заяви Барнаби със сериозно изражение.

— Разбира се, че не.

Погледна към отворената врата. Барнаби седеше търпеливо и се надяваше тя да си спомни любезния жест, с който „самарянинът“ зад бюрото ги беше запознал. Накрая лицето й се разведри и тя каза:

— Спомням си обаждането на мис Симпсън. През онази вечер имахме само около три… Да, долу-горе толкова бяха.