Каролайн Греъм - Провинциални убийства

— Добре. Каквото си спомняте. Не бързайте.

— Да, тя каза нещо като: „Трябва да поговоря с някого. Не знам какво да правя.“ Разбира се, страшно много хора започват по този начин… След това я попитах дали иска да каже името си, защото това не е задължително и някои клиенти не искат, но тя си го каза. И аз й вдъхнах кураж, знаете… и зачаках. — Направи пауза и после добави със затрогващо чувство за собствената си значимост: — По-голямата част от работата ни е просто да седим и да чакаме.

— Разбирам.

— След това каза: „Видях нещо. Знам, че трябва да го разкажа на някого.“

Барнаби автоматично застана нащрек.

— И каза ли какво е то?

Тери Бейзли поклати отрицателно глава и допълни:

— Каза само, че е нещо невероятно.

Барнаби сметна, че това нищо не значи. Старите моми и ергени имаха склонността да гледат дори и на най-дребния инцидент като на нещо невероятно — ако можеше да се вярва на писмата, публикувани в местната преса. Те започваха винаги с: „Бях абсолютно слисан, когато видях /чух/забелязах/ изпитах…“

— А след това някой дойде при нея.

— Какво?! — възкликна инспекторът и се приведе напред.

— Тя каза, че трябва да прекъснем, защото някой потропал на вратата и аз отвърнах, че ще сме на разположение цялата нощ, ако иска пак да позвъни. Но не е звъняла.

— Откъде знаете?

— Проверих в книгата, когато пристигнах на другия ден.

— И тя затвори телефона, преди да отиде да отвори вратата?

— Да.

— Не каза ли коя врата?

— Не.

— Чухте ли кучешки лай?

— Не.

— И това е всичко, което си спомняте?

— Боя се, че това е всичко… Поне… — отговори натъжено момичето и повдигна вежди — очевидно се опасяваше, че го е разочаровала. Последва дълга пауза. Накрая допълни: — Съжалявам.

Барнаби стана.

— Ами, благодаря ви, мис…

— Бейзли. Винаги ме наричат Тери. Тук си говорим на малки имена.

— Благодаря ви. Оказахте ми неоценима помощ.

Докато му отваряше врата, тя каза:

— Имаше и още нещо… Знам, че имаше.

Той не се и съмняваше, че е така. Тери не приличаше на човек, който ще съчини нещо, само за да ти угоди.

— Вероятно ще се сетите в най-неочаквания момент — докато работите или миете чинии. Звъннете ми, ако си спомните нещо. През централата в Костън.

— Дори и ако не изглежда важно?

— Особено ако не изглежда важно — натърти той, затвори отново вратата и добави: — Разбирате, че всичко това е напълно поверително. И не бива да се обсъжда дори и с колегите ви, нали?

— О! — Отново я заглождиха съмнения. Изглеждаше по-притеснена от всякога. — Но аз трябва да запиша посещението ви в книгата!

— Просто ме впишете — усмихна се Барнаби и отвори вратата — като анонимен посетител, разстроен заради смъртен случай в семейството.

Беше почти девет часа. Главен инспектор Барнаби седеше на кухненската маса, срещу пълна чиния с жилави лентички, черни и блестящи като катран, заобиколени от спирали жълтеникавозелена каша.

— Дробът и зеленчуците май вече не стават за ядене, мили — каза мисис Барнаби, намеквайки, че някога може и да са ставали.

Том Барнаби обичаше жена си. Джойс беше мила и търпелива. Беше добър слушател. След работа той винаги разговаряше с нея, обикновено по случаите си, защото знаеше, че тя е изключително дискретна. И дори и след час и половина разговор изглеждаше толкова заинтригувана и загрижена, както и в самото начало. Беше на четиридесет и шест години, зряла и красива и все още харесваше онова, което сама шеговито наричаше „малко гушкане“. Беше отгледала дъщеря си с обич и строгост и заради работата му сама беше вършила повечето от нещата, които родителите би трябвало да вършат заедно — без изобщо да се оплаче някога. Поддържаше къщата чиста и уютна, вършеше по-голямата част от отегчителната работа в градината, а на него оставяше творческите и интересни задачи. Беше добра актриса и пееше като чучулига — и двата си таланта реализираше с много страст в местното аматьорско оперно и драматично дружество.

Единственият й недостатък бе, че не можеше да готви.

„Не — помисли си Барнаби, когато едно особено жилаво парче дроб лепна на небцето му. — Не може да се каже просто, че тя не умее да готви — проблемът е много по-сложен. Между нея и всеки пресен, замразен или консервиран продукт се получават някакви отрицателни химически реакции. Истината е, че храната и тя са във вечен антагонизъм.“

Веднъж я гледаше как прави плодов пай. Тя не просто премерваше и добавяше продуктите, а определено се бореше с тях, водена, както изглеждаше, от някакво ужасяващо предчувствие, че само готовността за незабавни военни действия би ги подчинила на желанието й. Ръката й се стягаше около податливата тестена топка в железен захват.