Греъм Браун - Черното слънце

Берингово море, ноември 2012

Петнайсетметровият траулер „Орловска звезда“ пореше ледените полярни води и стелещата се мъгла, която сякаш нямаше край. Морето беше необикновено спокойно и почти нямаше вятър, но навън температурата бе минус десет градуса и водата беше съвсем малко над точката на замръзване, тъй че времето не можеше да се нарече меко.

Александър Петров стоеше на руля в мрачната рубка. Обветреното му лице, бръснатата му глава и стиснатите му зъби говореха за бреме, което широките му плещи едва носеха. Той се взираше в тъмата пред кораба, заслушан в буботенето на тежкия дизелов двигател и редките приглушени сблъсъци на лед с корпуса.

Засега ледът се носеше по вълните на късове, през които траулерът спокойно минаваше на среден ход. Ала по това време на годината бързо се образуваше паков лед, който се разширяваше на юг като епидемия — там, където само допреди час е имало само открито море.

Петров управляваше кораба колкото с помощта на зрението си, толкова и интуитивно. Беше наясно с опасността: ако скоро не стигнеха до по-топли води, щяха да попаднат в капан и тънкият корпус щеше да бъде смазан много преди някой да се отзове на сигнала им за помощ.

Но пък може би заслужаваха тъкмо такава участ заради онова, което се опитваха да направят.

Когато в рубката отекна поредният глух сблъсък, зад Петров се разнесе глас:

— Става по-плътен. Трябва да увеличим скоростта.

Петров се обърна към дъното на тъмното помещение. Оттам го гледаше набит мъж. Василий, руснак от смесен европейски и азиатски произход, посредникът в тяхната нечиста сделка, пазителят на необичайния им човешки товар.

Въпреки студа по горната устна на Василий лъщеше пот. Ако Петров не се лъжеше, в главата на Василий се водеше битка между алчност и страх, между съвсем близката перспектива за богатство, която щеше да преобрази живота му, и ужасната смърт в смазващата прегръдка на леда.

— Какво всъщност те тревожи, Василий?

— Че сме се изгубили — откровено отвърна Василий и хвърли поглед към оголената платка на навигационната система.

Джипиесът им бе излязъл от строя преди осем часа — дисплеят просто угасна и кожухът се подпали сред дъжд от искри. Петров го огледа, но веднага видя, че уредът не подлежи на поправка. В продължение на около час се ориентира по звездите, ала мъглата се сгъсти и сега трябваше да разчита единствено на корабния компас.

— Преди да постъпя във флота бях риболовец. Баща ми ме е учил да управлявам кораб — успокои го Петров.

— Знам си работата.

Василий се приближи към него и прошепна:

— Екипажът се страхува. Говорят, че плаването ни било прокълнато.

— Прокълнато ли?

— В протока ни следваха косатки — поясни Василий. — И всяка сутрин виждаме акули. Прекалено много са за тия северни води.

Наистина изглеждаше странно. Като че ли морските хищници ги следяха, чакаха храна за вечно гладните си стомаси: Все пак Петров се надяваше, че това е просто съвпадение.

— Почти съмна — Смени темата той. — Ще имаме само няколко часа светлина, не повече, но би трябвало да са достатъчно. Мъглата ще се вдигне и ще се придвижим по-бързо.

Думите му целяха да успокоят страховете на Василий, но още щом ги изрече, отново се блъснаха в леден блок и по десния борд отекна глухо стържене. Дори само звукът показваше, че ледът е по-плътен и тежък, отколкото досега.

Петров намали скоростта на пет възела. Това бе капанът, който се бе надявал да избегнат. По-плътният лед означаваше по-ниска скорост и съответно повече време, през което ледът да покрие водите пред тях.

Той включи прожекторите, ала мъглата погълна лъчите, отрази ги и заслепи и двамата. Петров отново ги изключи и каза:

— Трябва ни наблюдател.

Преди да успее да повика екипажа, носът се блъсна в нещо, рязко се издигна и корабът спря. Петров сложи дроселите на стоп. Сякаш се бяха ударили в суша.

Възцари се пълна тишина. Той зачака. Накрая траулерът се раздвижи, малко по малко се плъзна назад и носът се изравни. Петров облекчено си пое дъх. Ала не смееше да докосне дроселите.

— Не можем да спрем тук — каза Василий.

Един от екипажа подаде глава в рубката.

— Имаме пробойна, капитане. В предния край на десния борд.

— Голяма ли е? — попита Петров.

— Мисля, че мога да я затворя. Но няма да е лесно.

— Събуди другите — нареди капитанът. — Облечете хидрокостюмите и направете каквото можете.